Тази земя принадлежеше на елените, на вълците, на птиците и на по-дребните животни. Ние двамата бяхме само случайни и незначителни натрапници. Човекът никога не е бил владетел на Пустите земи. Дори бившите им собственици — ескимосите — са живеели в хармония с тях. Днес ескимосите от вътрешността почти са изчезнали. Последните остатъци от този народ бяха четиридесетимата от малкото племе на Оотек, направо погълнато от необятния див свят.
Други човешки същества срещнахме само веднъж. Малко след началото на пътешествието ни, една сутрин заобикаляхме някакъв завой на реката и внезапно Оотек вдигна греблото, и се развика.
Отсреща на брега беше опъната ниска широка палатка. При виковете на Оотек от нея се изсипаха двама мъже, една жена и три поотраснали момчета, и се спуснаха към реката да видят как приближаваме.
Пуснахме котва и Оотек ме представи на едно семейство от неговото племе. Целият следобед мина в пиене на чай, приказки, смях, песни и изяждане на цели планини варено еленско месо. Вечерта когато се прибирахме за сън, Оотек ми обясни, че семейството е установило лагера си точно на това място, за да пресреща елените, които пресичат речния брод няколко километра надолу по течението. Въоръжени с къси смъртоносни копия, ескимосите се надявали като гребат в едноместни каяци, да убият в реката толкова охранени животни, че да им стигнат за цяла зима. Самият Оотек гореше от желание да участвува в лова и се надяваше, че няма да се възпротивя, ако поседим няколко дни, и той помогне на приятелите си.
Не възразих, затова на сутринта тримата ескимоси заминаха и ме оставиха на припек във великолепния августовски ден.
Сезонът на насекомите бе отминал. Времето беше горещо, нямаше вятър. Реших да се възползувам от това, като се изкъпя и покажа бледата си кожа малко на слънце. Отдалечих се няколкостотин метра от ескимоския лагер (последният порок на цивилизацията, от които човек се отърсва сред дивата природа, е свенливостта), разсъблякох се, поплувах, после се изкачих на близкия хълм и легнах да правя слънчеви бани.
Подобно на вълците, отвреме навреме вдигах глава и се оглеждах. По обяд видях група вълци да пресичат билото на следващия рид на север.
Вълците бяха три — единият бял, а другите с рядко срещан, почти черен цвят. Животните бяха възрастни, единият от черните беше малко по-дребничък, вероятно женски.
Чудех се какво да направя. Дрехите ми лежаха малко по-нататък на брега. Бях взел със себе си на хълма само гумените ботуши и бинокъла. Ясно беше, че ако отскоча за дрехите, можеше да загубя вълците. А от другата страна, помислих си, кому ли пък са притрябвали дрехи в ден като този? Вълците вече се бяха скрили зад следващия хълм и затова грабнах бинокъла и хукнах след тях.
Местността бе лабиринт от ниски хълмове, разделени с малки долини, покрити като килим от тревисти мочурища, където пасяха движещите се бавно на юг стада карибу. Теренът беше идеален за мене, тъй като ми позволяваше отвисоко да гледам как вълците прекосяват долина подир долина. Само ако някой хълм ги закриеше от погледа ми, трябваше да изтичам след тях до друга височина, без опасност да ме забележат, за да ги гледам как преминават следващата долина.
Запотен от възбуда и напрежение, изкатерих първия рид на север в очакване да видя страшната картина на трите вълка, спускащи се върху нищо неподозиращите долу елени. Но бях смаян от съвършено мирна пасторална гледка, разкрила се пред мен. Виждаха се към петдесет елена, пръснати на групи от три до пет животни, всички увлечени в пасене. Из долината се мотаеха вълците, сякаш за тях елените представляваха не по-голям интерес, отколкото скалите. От своя страна и елените като че ли не забелязваха заплахата. Ако през стадо добитък преминат три познати кучета, навярно щяха да им обърнат толкова внимание, колкото елените на вълците.
Нещо не беше наред в тази сцена. Една вълча глутница бе заобиколена от безброй карибу, всеки вид осъзнаваше напълно присъствието на другия, но въпреки това никой не изглеждаше обезпокоен или дори особено впечатлен.
Наблюдавах недоверчиво как трите вълка преминаха на по-малко от петдесетина метра край чифт легнали на земята преживящи млади елени. Животните обърнаха глави и изгледаха вълците, но нито се повдигнаха, нито пък челюстите им престанаха да дъвчат. Тяхното пренебрежение към вълците ми се стори направо монументално.
Двамата мъжки вълка продължиха своя път между две малки стада пасящи карибу, като ги пренебрегнаха и на свой ред останаха без капка внимание. Моето недоумение нарастна още повече, когато вълците прехвърлиха билото и изчезнаха от другата страна на хълма. Втурнах се подире им, и двете еленчета, така равнодушни към присъствието на вълците, скочиха на крака и ме зяпнаха с израз на диво изумление. Като минах покрай тях, те наведоха глави напред, изпръхтяха недоверчиво, после си плюха на петите и в галоп избягаха от мене, сякаш ги гонеше дяволът. Стори ми се крайно несправедливо да се ужасяват по този начин от мене, а при вълците да си седят преспокойно; утешавах се единствено с мисълта, че причината за паниката им е било най-вече непознатото зрелище на бял, леко порозовял мъж, препускащ лудо през пейзажа само по гумени ботуши и бинокъл.