Смесените стада кошути и еленчета интересуваха вълците много повече, тъй като процентът на ранени, недъгави или малоценни животни естествено беше по-висок сред невръстните, които още не бяха подложени на суровия естествен подбор от по-продължително време.
Предпочитан обект на проверки бяха и групите стари и стерилни кошути. Понякога се случваше някое остаряло и слабо животно да се спотаи сред стадо мощни здрави елени, но вълците, които изглежда познаваха карибуто толкова добре, колкото и себе си, неизбежно го усещаха и подлагаха на проверка стадото, което в моите очи изглеждаше безкрайно здраво и действено.
Често пъти вълците проверяваха младите елени по-сериозно от възрастните — вълците преследваха някой елен двеста-триста метра, но ако в тези граници животното не покажеше признаци на слабост или изтощение, обикновено прекратяваха гонитбата.
Ръководният принцип за вълците сякаш беше пестенето на усилия. Той бе съвсем смислен, защото преди да се намери достатъчно изнемощял елен, който да уловят, проверките продължаваха дълги часове.
Когато най-накрая откриеха подобно животно, ловът обикновено вземаше обрат. Атакуващият вълк хвърляше цялата енергия, съхранена през време на търсенето. Ако имаше късмет вълкът, понесен от победоносна вълна скорост и мощ, стигаше близо зад летящия елен. Най-сетне обхванат от паника, обезумелият елен започваше да криволичи — съвсем глупаво, според мене, тъй като така даваше възможност на вълка да пресича направо и по-бързо да скъсява дистанцията.
Противно на още една доктрина от вълчия мит, не видях вълк да захапе карибу за краката. Като събираше всичките си сили, вълкът постепенно се изравняваше с елена и се мяташе върху гърба му. По правило този удар бе достатъчен, за да наруши равновесието на животното, и преди то да се опомни, вълкът го захапваше за врата и го поваляше на земята. При това хищникът през цялото време се пазеше от лудо размахващите се копита, тъй като всеки техен удар би потънал в гръдния му кош като в пухкав сладкиш.
Убийството ставаше бързо и обикновено без кръвопролития, което ме кара да се съмнявам, че еленът страда повече, отколкото прасето, заколвано за човешка консумация.
Никога вълкът не убива за удоволствие и може би в това се крие едно от основните му различия с човека. Ловуването и убиването на едрия дивеч за него е доста трудна работа. Той може да ловува цяла нощ и да измине през полето деветдесет-сто километра, преди да успее — ако изобщо успее. Това е неговият занаят, неговата работа — сдобие ли се веднъж с месо, колкото да посрещне своите нужди и нуждите на семейството си, той предпочита да прекара останалото време в почивка, общуване или игра.
Обратно на още една погрешна представа, не попаднах на никакви доказателства, че вълците убиват повече, отколкото могат да изядат, дори и да им се удаде тази рядка възможност. През леговищния сезон убитият карибу се посещава докато и последното късче месо се смъкне от скелета му. Често пъти ако чайките, гарваните, лисиците и другите хранещи се с мърша животни станат прекалено много, вълкът разкъсва трупа на части, и ги заравя далече от мястото на улова, за да ги запази за собствена употреба. По-късно, когато цялото семейство броди на воля по територията си, то лагерува край всеки улов, докато го изяде докрай.
Изследвах шестдесет и седем убити карибу, след като вълците бяха приключили с тях, в повечето случаи бяха останали само кокали, сухожилия, козина и вътрешности. Дори бедрените кости бяха разчупени заради костния мозък, понякога черепът беше разбит с челюсти — задача, тежка и за вълк.
Друга интересна находка беше, че остатъците от повечето трупове свидетелствуваха за болест или сериозни увреждания. Често се срещаха костни деформации (особено като резултат от некроза на черепа), често изтърканите зъби показваха, че черепите са принадлежали на стари и изтощени животни. Много рядко намирах току-що убити животни, при които целият труп да е налице, но в редица случаи пристигах при елена почти веднага след като го бяха убили вълците и тогава с непростима наглост ги прогонвах. Колкото и да бяха нещастни, те боязливо си отиваха. Телата на някои елени така гъмжаха от външни и вътрешни паразити, че буквално приличаха на подвижни менажерии, без друго обречени на скорошна смърт.
Седмиците си отминаваха, краят на лятото наближаваше и достоверността на Оотековата теза ставаше все по-очевидна. Жизнената роля, която играе вълкът по-скоро в запазването, отколкото в унищожаването на елените, ми се струваше неоспорима. Но никак не бях сигурен, че тя ще се види такава и на моите началници. Ако исках да ги убедя, трябваше да намеря несъкрушими доказателства, за предпочитане от солидно материално естество.