Именно с тази мисъл започнах да правя сбирки на паразитите, които намирах по убитите елени. Оотек, както винаги, прояви остро любопитство към новия аспект на работата ми, но този път то трая кратко.
От незапомнени времена, неговият народ се бе хранил с карибу; препитаваше се предимно със сурово или полусварено месо, поради недостига на дърва за горене. Самият Оотек бил отбит с предварително сдъвкано от майка му еленово месо, след майчината кърма то станало неговата основна храна. Затова бе приемал като даденост и никога не му беше хрумвало да погледне аналитично на своя насъщен хляб. Като ме видя да измъквам десетки разновидности и хиляди отделни червеи и кисти от различните анатомични части на карибуто, ескимосът остана като гръмнат.
Една сутрин Оотек навъсено приковаваше поглед в стария, пълен с паразити елен, на който правех дисекция. Винаги се стремях да му обяснявам моите занимания, за да разбере по-добре характера на изследването. Този случай ми се стори съвсем навременен повод да му изнеса кратка лекция върху паразитирането. Като изтеглих от черния дроб една мехуреста киста с размери на топка за голф, обясних, че това бе неактивна форма на тения и ако бъде изядена от хищник, ще се развие в няколко отделни същества, дълги до десет метра, акуратно нагънати в червата на новия им домакин. На Оотек сякаш му се повдигна.
— Искаш да кажеш, ако я изяде вълк? — с надежда попита той.
— Нанк — отговорих аз, упражнявайки моя обогатяващ се ескимоски речник. — Лисици, вълци, дори хора. Във всичките ще се развие — е, при хората може би не толкова голяма.
Оотек потръпна и започна да се чеше по корема, сякаш бе окраставял точно там.
— Слава богу, аз не обичам дроб — каза той с голямо облекчение, че си е спомнил тази подробност.
— А-а-а, тия червеи ги има навсякъде в елените — възкликнах аз с ентусиазма на експерт, просвещаващ любител. — Я гледай тук. Нали виждаш петънцата по месото на бута? На това белите хора му викат наплюто месо. Това е неактивната форма на друг вид червеи. Не съм сигурен дали се развиват у хората. Но ей тези — и аз измъкнах сръчно от разрязаните бели дробове няколко нишкообразни нематоди, всеки дълъг повече от двадесет и пет сантиметра, — тези се срещат у човека, и ако станат много, на бърза ръка могат да го задушат.
Оотек конвулсивно се закашля и махагоново тъмното му лице пребледня отново.
— Стига толкова — помоли се той, щом си пое дъх. Не ми казвай нищо повече! Аз сега ще си ида в лагера и там силно ще си представим други работи, дано така забравя това, дето ми разказа. Ти не си добър. Ако всичко това е истина, тогава аз сигурно ще трябва да ям като видра само риба или да умра от глад. А може пък белият човек да се шегува?
В последния му въпрос прозвуча такава жалостива нотка на надежда, че се пробудих от професорския си транс и осъзнах със закъснение какво бях причинил на човека.
Малко изкуствено се разсмях.
— Разбира се Оотек! Пошегувах се, само се пошегувах. Хайде сега да вървиш в лагера и за вечеря да опечеш два големи бифтека. Но гледай — не можах да се сдържа, въпреки желанието си аз, — гледай хубаво да ги опечеш, чуваш ли? Да ги опечеш както трябва!
21.
УЧИЛИЩНИ ДНИ
Към средата на септември тундрата започна да тлее меланхолично в червеникава и кафява убита жарава там, където ранните студове бяха докоснали покритата с нисък храсталак земя. Стадата карибу тръгнаха на юг и нови пътеки набраздиха торфените пасбища край залива „Вълчи дом“. Начинът на живот при вълците се промени отново.
Вълчетата бяха напуснали лятното леговище и макар че още не можеха да се мерят с Анджелина и двата вълка в продължителните ловувания, справяха се с по-кратки експедиции. Бяха започнали да навлизат в света и наверно тези есенни месеци са били едни от най-щастливите в целия им живот.
Когато се върнахме с Оотек в залива „Вълчи дом“ след пътуването из централните равнини открихме, че нашето семейство препуска диво из територията и прекарва дните си там, където го отведе лова.
Опитах се да споделя този скитнически живот, в рамките налагани от моите физически възможности и човешки нужди, и безкрайно ми хареса. Насекомите бяха изчезнали до един. Обикновено дните бяха топли, ясни и слънчеви, въпреки че нощем понякога падаше слана.
В такъв топъл слънчев ден тръгнах по билото на веригата хълмове на север, издигащи се над просторна, богата с растителност долина, която елените използуваха като главна магистрала на юг.