Суровото предложение от представителя на финансовия отдел, че в интерес на икономиите, предвиденото в този параграф количество би могло да се намали с уговорката, че от страна на изследователя (т. е. от моя страна) ще бъде упражнено цялото необходимо въздържание, ме хвърли в истеричен пристъп на кикот. Почти в същия миг се овладях, но беше вече твърде късно. Двамата най-висши служители, и двамата „майори“ се изправиха, студено кимнаха и безмълвно напуснаха стаята.
Изпитанието в Отава вървеше към своя край, но кулминационната точка все още предстоеше. Едно ранно пролетно утро бях извикан в кабинета на старшия служител, мой пряк началник, за окончателен инструктаж преди да потегля за „полевите условия“.
Началникът седеше зад масивно бюро, чиято прашна повърхност бе отрупана с пожълтели черепи на горски бобри (от постъпването си в Министерството през 1897 година той изучаваше процеса на разлагане на зъбите у горските бобри). Зад гърба му висеше портрета на някакъв намръщен и брадат безследно изчезнал мамалог, който отвисоко ме гледаше с изпълнени с мъка очи. Наоколо се разнасяше миризма на формалин, подобно зловоние от задната стаичка на погребалното бюро.
Шефът започна своето кратко изложение след дълга пауза, по време на която многозначително си играеше с черепите. В случая имаше тържественост, подобаваща за инструктаж на специален агент, комуто поверяват покушение на Държавен глава.
„Както знаете, лейтенант Моуът“, каза шефът, „проблемът за канис лупус придобива национално значение. Само през миналата година Министерството получи цели тридесет и седем меморандума от членовете на парламента, изразяващи до един дълбокото безпокойство на избирателите, че ние сме длъжни да предприемем нещо спрямо вълците. Повечето от оплакванията са постъпили от такива незаинтересовани групи с високо чувство за гражданско съзнание като различните ловни и риболовни клубове, а търговците — по-точно производителите на някои известни марки боеприпаси, придадоха тежест на законните оплаквания на гласоподавателите във Великия доминион. Те се оплакват с огорчение, че вълците убиват елените и все повече и повече наши съграждани все по-често и по-често се връщат от лов с по-малко и по-малко дивеч. Както може би сте чули, моят предшественик представи на Министъра обяснение за създалото се положение, в което бе изразил своето лично убеждение, че дивечът намалявал, защото броят на ловците се увеличил дотолкова, че превъзхождал елените в отношение пет към едно. Съвсем добросъвестно Министърът прочете това лъжливо твърдение в Парламента и бе освиркан от депутатите, които крещяха: «Лъжец!» и «Вълчи поклонник!»
След три дни моят предшественик се оттегли, и Министърът публикува в печата изявление: «Министерството на суровините и държавните резерви е готово да положи всички усилия, за да обуздае кръвожадното унищожение па еленовите стада от вълчите глутници. Веднага ще се премине към цялостно проучване на този жизнено важен проблем, като се хвърлят незабавно всички средства, с които разполага Министерството. Нашият народ може да бъде сигурен, че Правителството, чийто член имам честта да бъда, няма да остави камък необърнат, докато не сложи край на нетърпимото положение».“
На това критично място шефът сграбчи един особено едър череп на бобър и затрака ритмично челюстите му, сякаш за да подчертае своя финал:
„За тази велика задача сте избран Вие, лейтенант Моуът! За Вас остава само да тръгнете веднага и да се заемете с нея както подобава на високите традиции на нашето Министерство. Вълкът, лейтенант Моуът, ето Вашата задача сега!“
Неусетно се обърнах кръгом и на излизане от стаята вдигнах несъзнателно дясната си ръка за добър поздрав.
Напуснах Отава още същата нощ с един транспортен самолет на Канадските въздушни сили. Моето първо назначение бе Чърчил на западния бряг на Хъдсъновия залив, а после някъде из безлюдното мъртвило на арктическите Пусти земи лежеше и крайната ми цел — вълкът.
2.
ВЪЛЧИЯТ СОК
В двумоторния транспортен самолет на въздушните сили можеха да се поберат тридесет пътника, но когато цялата ми „десидерата“ бе натоварена на борда, едва остана място за екипажа и за мене. По лицето на пилота — симпатичен лейтенант със засукани мустачки, който наблюдаваше товаренето на багажа, бе изписано искрено объркване. Неговата единствена информация за мене бе, че съм някакъв държавен служител, изпратен в Арктика със специална мисия. Изразът му стана още по-недоумяващ, когато натикахме три големи денка тракащи вълчи капани в кабината, последвани от средната секция на сглобяемо кану, което приличаше на вана без краища. Вярно на своите традиции, Министерството бе изпратило носа и кърмата на кануто на друг биолог, изучаващ в южната пустиня на Саскачеуан гърмящите змии.