В светлото небе над долината висяха чернеещи се като сажди петънца — ята гарвани, следващи еленовите стада. Из купчините нисък гъсталак по мене крякаха яребици. Над езерата сред тундрата се виеха ята диви патици, почти готови да отлетят към далечните земи.
В долината под мене лениво се точеше поток карибу, стадо подир стадо минаваше, пасейки по посока на юг — несъзнателно водено право напред от знания, стари още по времето, когато ние самите не сме разбирали какво е знание.
Горе на една висока скала на няколко километра от леговището, открих вдлъбнатина с изглед към долината. Опрях гръб на грапавата, но стоплена от слънцето скала, свих коленете си под брадата и настанен по този начин удобно, насочих бинокъла към живия поток под мене.
Надявах се да видя вълците и те не ме разочароваха. Малко преди пладне на билото на отсрещния северен рид се появиха два вълка. След няколко минути се показаха още два големи и четири вълчета. Последва обичайното подскачане, дълго душене, въртене на опашка, накрая повечето вълци се разположиха на земята и полегнаха, а останалите, седнали с безразличие гледаха минаващите едва на няколкостотин метра от двете страни на хълма елени.
Лесно разпознах Анджелина и Джордж. Единият от другите вълци ми приличаше на чичо Алберт, но четвъртият — стройно животно с тъмносива козина, ми беше съвсем непознат. Така и не разбрах докрая откъде бе дошъл, но през останалото време, докато аз седях в района, той се държеше като член на семейството.
От всичките вълци (фактически от всички животни наоколо, включително елените и мене) изглежда единствено Джордж изпитваше желание да свърши нещо. Докато ние се бяхме проснали блажено под слънцето или в летаргия пасяхме лишеите, Джордж започна да снове неспокойно до върха и обратно. Един-два пъти той спря пред Анджелина, но тя не му обърна внимание, ако не се смята, че няколко пъти мързеливо тупна опашка.
Полузадрямал наблюдавах как една кошута пасе нагоре към билото с почиващите си вълци. Явно намерила богата на лишеи ивица, тя продължаваше да се изкачва към върха, макар сигурно да бе видяла зверовете, докато до едно от вълчетата останаха едва двадесетина метра. Вълчето много внимателно я наблюдаваше и накрая, за моя радост, се изправи, неспокойно погледна през рамо към останалата част от семейството, след което се обърна, и се примъкна към тях с направо увиснала между краката опашка.
Неспокойният Джордж, надушил миризмата на кошутата, вече се приближаваше към нея с протегнат нос, но и той сякаш с нищо не нарушаваше самообладанието й. Тогава големият мъжки вълк, наверно поради накърнено от подобно равнодушие честолюбие, направи светкавичен скок към нея. Кошутата този път вдигна глава изведнъж, непохватно се завъртя и препусна надолу по хълма — явно повече възмутена, отколкото уплашена.
Времето минаваше, реката от карибу продължаваше да си тече и не очаквах да стана свидетел на нещо по-занимателно от кратката интермедия с кошутата — предполагах, че вълците вече бяха сити, и сигурно това бе обичайната им следобедна почивка. Но грешах, защото Джордж замисляше нещо.
За трети път той отиде до Анджелина, опънала се сега на една страна, и този път не пожела да приеме нейния отрицателен отговор. Нямам представа точно какво й каза, но трябва да е било съвсем на място, защото тя се изправи на крака, отърси се и предано подскочи след него, за да подуши спящите физиономии на чичо Алберт и Непознатия. Те също разбраха известието и станаха. Вълчетата, които никога не оставаха по-назад, се надигнаха и затърчаха да настигнат големите. Наредени в неправилен кръг, всички вълци от групата вдигнаха муцуни и започнаха да вият точно както на сипея преди да тръгнат на лов.
Почудих се, че се приготвят толкова рано през деня за лов, но още повече ме удиви липсата на всякакъв отклик на вълчия хор от страна на елените. Едва ли някой в обсега на звуците си даде труд поне веднага да вдигне глава; малкото, които го сториха, се задоволиха с кратък нелюбопитен поглед към билото и отново кротко започнаха да пасат. Нямах време да разсъждавам надълго, защото Анджелина, Алберт и Непознатия затичаха, като оставиха на билото Джордж и наредените зад него неутешими вълчета. Едно от малките понечи да тръгне след трите вълка, но Джордж се обърна към него, и то бързо се върна при братчетата и сестричетата си.
Подухваше слаб южен ветрец и вълците се движеха срещу него в малка стегната група. Като слязоха на равното, те преминаха в лек тръс, наредени един зад друг и леко, без да бързат, преминаха през еленовите стада. Както винаги, никой не се тревожеше и не бягаше, освен когато вълците заплашваха да се сблъскат с животното.