За вълците от Пустите земи зимата е гибелен сезон. Веднъж навлезли в гората, те са изложни на съсредоточени, изключително вещи и яростни нападения от страна на хората. Ловците не могат да ги понасят не само защото вълците им съперничат по отношение на карибуто; понякога зверовете изливат опустошителния си гняв от примките, като изкривяват леките лисичи капани, без самите да се хванат в тях. Освен това, повечето ловци се страхуват от вълците, някои от тях — до смърт, а няма нищо по-силно от бича на страха, който тласка човека към унищожително безумство.
Войната срещу вълците се нажежава до бяло и от провинциалните власти, както и от федералното правителство, предлагащо премии от десет до тридесет долара на вълк. През годините, когато цената на лисичите и другите кожи спадне, тези награди се превръщат в своеобразни субсидии, отпускани на траперите и търговците.
Много е говорено и писано за броя на елените, убивани според общото мнение от вълци. И много малко се казва за истинския брой вълци, унищожавани от човека. В единия случай широко и официално се разгласява лицемерие, а в другия се потулва истината. Все пак, едни действували по границата между Манитоба и Киуатин трапер, през първата зима на моя престой на север, събра премии за сто и осемнадесет вълка, от тях сто и седем малки, родени предишната пролет, вълчета. Според закона, той би трябвало да убие тези вълци с капан или огнестрелно оръжие. На дело обаче, той бе сторил онова, което в Далечния север вършеше, и продължава да върши всеки с прикритата поддръжка на държавата — беше разпръснал така безразборно стрихнин върху огромна площ, че бе погубил почти всички лисици, росомахи и по-дребни хранещи се с мърша животни. Същата година лисиците много не се търсеха и всеки вълк струваше двадесет долара.
При убиването на вълците най-често се използуват капани и отрова, но се прилагат нашироко и други методи. Сред тях е и самолетния — любим за онези спортисти с висока гражданска съвест, които служат на обществото, като за унищожаването на вредителя жертвуват парите и времето си. Екипажът на самолета проследява отвисоко вълците на открито, за предпочитане върху заледено езеро. Щом забележат такова животно, те спускат самолета ниско над него й преследват вълка толкова упорито и продължително, че често пъти той колабира, и понякога умира, преди още да го блъсне изстрела в упор.
Знам обаче един случай, когато този метод не успял да постигне своята цел. Двамата мъже пристигнали от един голям град, в своя собствен лек самолет, за да помогнат на света да се отърве от вълците. През предишните си ловни подвизи те били убивали много вълци и пилотът свикнал да преследва животните толкова ниско, че ските на самолета едва не ги удряли. Един ден той се доближил твърде много. Раздразненият вълк се обърнал и хванал едната ска. В последвалата катастрофа той загинал, но същото сполетяло и двамата ловци. Това произшествие беше описано в статия от популярно спортно списание като пример за коварния и опасен характер на вълка, и за безграничната храброст на мъжете, излезли насреща му. Разбира се, този случай е царски гамбит. Навсякъде и винаги, когато хората са се заемали да изтребват животни (включително и себеподобни), те често се опитват да оправдаят своите действия, като припишат на жертвите си най-порочни и отвратителни качества; и колкото по-необосновано е убийството, толкова по-шумна е клеветническата кампания.
Антивълчите настроения в Броше (моята зимна изследователска база в северна Манитоба), когато пристигнах от залива „Вълчи дом“, бяха силни и опасни. Началникът на ловната дружина ми описа положението така: местните жители допреди едно десетилетие убивали по петдесет хиляди карибу всяка зима, а сега се смятало за късмет да убият няколко хиляди. Елените намалели, станали дори рядкост и като единствените виновници за всичко това единодушно сочели вълци те. Моите съвсем кротки възражения, че вълците са ловили елени без да унищожават стадата, десетки хиляди години преди белия човек да дойде в Броше, или стигнаха до запушени уши, или докарваха слушателите ми в ярост от подобно застъпничество.
Един ден в началото на зимата, в моята колиба влетя страшно възбуден началникът на ловната дружина.
— Слушай! — викна ми той предизвикателно, — ти нали все пищиш за доказателства, че вълците изтребват стадата. Хайде тогава, стягай си впряга и заминавай към езерото Фишдък. Там ще си получиш доказателствата. Един от моите трапери се върна оттам преди час и е видял върху леда петдесет елена, всички убити от вълци — били откъснати едва няколко къса месо.