След това идваше ред на моето въоръжение. То се състоеше от две карабини, пистолет с кобур и патронташ, две ловни пушки, сандък гранати със сълзлив газ — предполагаше се, че с тяхна помощ ще убедя твърдоглавите вълци да напуснат леговищата си, за да ги застрелям. Имаше и два големи генератора за дим с ярък надпис „опасност“, предназначени за сигнализиране на самолетите, ако се загубех, или може би в случай, че ме обкръжаха вълците. Моят арсенал се допълваше от сандък с „вълчи клопки“ — дяволски съоръжения, които изстрелваха заряд калиев цианид в муцуната на всяко любопитно животно.
Следваше научната ми екипировка. Тя включваше два двадесетлитрови бидона и при техния вид веждите на пилота отскочиха чак до шапката му. Върху бидоните се четеше надпис: „стопроцентов житен спирт за запазване на вътрешностите на образците“.
На свой ред идваха палатки, лагерни печки, спални чували и седем брадви (до ден днешен не знам защо точно седем, след като в безлесната земя, където заминавах, нямаше и едно дръвче, и една брадва би била предостатъчна), ски, обувки за сняг, кучешки нашийници, радиопредавател и безброй кутии и пакети, съдържанието на които за мене бе така загадъчно, както и за пилота.
Когато всичко бе натоварено и здраво завързано, помощник пилотът и аз пропълзяхме над купчината съоръжения, и се вмъкнахме в кабината. Пилотът, грижливо обучен по правилата на военната сигурност, овладяваше неудържимото си любопитство за същността и целта на моята странна експедиция. Задоволи се само с мрачната забележка, че се съмнява дали старата щайга би излетяла с такъв товар на борда. Тайно в душата си се съмнявах и аз, но макар и с трещене и сърдито бучене, самолетът успя да се издигне.
Полетът на север бе дълъг и спокоен, единственото премеждие бе, че над залива Джеймз изгасна единият мотор а се наложи да довършим нашето пътешествие на височина 150 метра при гъста мъгла. Тази незначителна пречка временно отклони вниманието на пилота от въпроса кой и какъв бях аз; но щом веднъж се приземихме в Чърчил, той не можеше да сдържи любопитството си повече.
— Знам, че не е моя работа — започна извинително той по пътя към хангарите, — но за бога, приятел, какво се готви?
— А-а-а, отвърнах аз весело — отивам да изкарам година-две при една вълча глутница. Това е всичко.
Лицето на пилота доби израза на малчуган, основателно смъмрен за непослушанието си.
— Извинявай — разкаяно промърмори той. — Знаех си, че не бива да питам.
Пилотът не бе единственият любопитен. В Чърчил, когато се мъчех да уредя частен самолет, който да ме откара към вътрешността, невинното обяснение на моята цел, както и искреното признание, че нямам и най-малката представа точно къде искам да ме оставят в почти непознатата пустош, предизвикваше или враждебни недоверчиви погледи, или съзаклятнически намигвания. Както и да е, съзнателно не се и опитвах да бъда уклончив, стараех се единствено да следвам оперативните нареждания, връчени ми в Отава:
Параграф 3. Раздел 2. Точка 3.
Веднага след като пристигнете в Чърчил трябва да наемете въздушен транспорт, за да ви откара на необходимото разстояние в подходяща посока. Hα място с подходящо вълче население и изобщо с оптимални условия за по-нататъшните Ви действия ще установите база.
На тази инструкция, въпреки нейния твърд тон, липсваше конкретна насоченост. Предполагам, затова съвсем естествено половината от населението на Чърчил заключи, че аз бях член на първокласна банда крадци на златна руда, опитващ се да установи контакт със своите съдружници. Другата половина ме смяташе за златотърсач, който знае тайна мина някъде в обширната вътрешност на Пустите земи. По-късно и двете хипотези бяха отхвърлени в полза на нова, значително по-пикантна. Когато отново се върнах в Чърчил след многомесечно отсъствие, узнах случайно, че целта на „истинската“ ми мисия станала обществено достояние: разбрах, че фактически съм бил прекарал изминалите месеци на плаващ леден блок около Северния полюс и съм следял действията на група руснаци, които се носели на техен леден блок. А двата бидона чист спирт били пълни с водка, с която трябвало да развържа езиците на „коварните“ руснаци и да изкопча най-скритите им тайни.
Когато тази история се разчу, аз се превърнах едва ли не в герой. Но при първоначалното ми пристигане, когато обикалях из пустите заснежени улици на Чърчил и търсех пилот, за да отлетя в неизвестна посока, още не бях постигнал статута на герой и повечето хора, които срещах, се оказаха несговорчиви.