— А във въпросния ден сте се скарали с него?
Юнас се засмя като обезумял.
— Това се случвате постоянно. Превърна се в невроза за семейството. Вероятно сме побърквали това дете, просто не знаехме как да се отнасяме с него. Крещяхме и гълчахме. Целият му живот се състоеше от обиди и гадости.
— Разкажете ми какво се случи.
— Магне надникна в кухнята да каже „чао“. Тръгна за спирката с раница на гърба. Навън беше тъмно. Приготвих нова филия на Ескил, този път със салам. Дори я нарязах на кубчета, макар че той можеше да яде кората. През цялото време удряше чашата в мушамата, викаше, крещеше. Нито се смееше, нито се гневеше, просто издаваше непрекъснато разни звуци. Внезапно забеляза гофретите, останали върху кухненския плот от предния ден. На мига започна да мрънка, че му се ядат гофрети, и макар че знаех кой ще надделее в спора ни, отказах да му ги дам. Моето „не“ му подейства като червена кърпа на разярен бик. Той не се предаваше, удряше чашата и се клатеше на столчето, което всеки момент щеше да се катурне. Треперех от нерви, застанал до плота с гръб към Ескил. В края на краищата взех чинията с гофретите, свалих найлона и извадих една. Хвърлих салама в кофата за смет и сложих гофретата пред него. Откъснах няколко сърца. Знаех, че той няма да ги изяде спокойно, очакваха ме още изненади, познавах сина си. Ескил ме накара да му ги намажа със сладко. Така и сторих. Бързо, с треперещи ръце му намазах две сърца със сладко от малини. Тогава той се усмихна. Помня много ясно последната му усмивка. Очевидно беше доволен от себе си. Не понесох мисълта, че той се радва, докато аз се намирам на ръба на нервна криза. Той вдигна чинията и започна да я удря в масата. Не искаше да яде гофрета, не му пукаше за нея. Единствената му цел беше да наложи волята си. Сърцата се плъзнаха от чинията и паднаха на пода. Наложи се да донеса парцал. Обърнах се, но не намерих с какво да почистя. Затова вдигнах сърцата и ги сгънах на две. Той проследи с интерес как смачквам сърната на голяма топка. По личицето му не се забелязваше и следа от страх. Той нямаше представа какво го грози. Отвътре кипях от гняв. Трябваше да изпусна парата, не знаех как, но внезапно се наведох над масата и натъпках гофретата в устата му възможно най-дълбоко. Все още помня удивената му физиономия и избилите в очите му сълзи.
Веднага!, изкрещях вън от себе си аз. Веднага си изяж проклетите гофрети!
Юнас се пречупи през кръста като бастун.
— Не исках да става така!
Цигарата тлееше в пепелника. Сейер преглътна и плъзна поглед към прозореца. Не успя обаче да намери с какво да заличи запечаталите се в съзнанието му големи, ужасени очи на детето и уста, натъпкана с гофрети. Погледна Юнас.
— Трябва да приемем децата си такива, каквито са, нали?
— Всички казват така, но не знаят какъв може да е изходът от подобна ситуация. Никой не знаеше. А сега ще ме обвините във физически тормоз с фатален изход за жертвата. Закъснели сте. Отдавна съм се осъдил сам. Вие не можете да направите нищо.
— И в какво точно се обвинявате?
— Смъртта на Ескил се случи изцяло по моя вина. Аз носех отговорност за него. Няма как да оправдая или да извиня постъпката си. Случи се поради непредпазливост. Беше нещастен случай.
— Сигурно сте преживели доста — тихо отбеляза Сейер. — Нямало е с кого да споделите терзанията си. А същевременно сте се чувствали наказан за постъпката си. Така ли е?
Юнас мълчеше. Очите му сновяха неспокойно насам-натам.
— Не стига дето сте изгубили по-малкия си син, ами сте се разделили със съпругата си и с Магне. Останали сте сам-самичък.