Той се настани на креслото срещу нея и се наведе напред, без да изпуска погледа й.
— Ще изпратим куче-следотърсач. Разкажете ми всичко за Рагнхил. Що за дете е, как изглежда и с какво е облечена.
В отговор получи само енергично кимане. Областта около устата й се беше вцепенила.
— Обадихте ли се навсякъде?
— Няма много възможности — прошепна тя. — Позвъних на кого ли не.
— Имате ли роднини в селото?
— Не. Не сме оттук.
— Рагнхил на детска градина ли ходи, или на подготвително училище?
— Нямаше места.
— Има ли братя и сестри?
— Единствено дете е.
Той се опита да си поеме дъх безшумно.
— Първо ми опишете дрехите й възможно най-подробно.
— Червен анцуг — заекна тя, — с лъвче на гърдите. Зелено зимно яке с качулка. Едната обувка е червена, другата — зелена.
Жената говореше на тласъци, едва намираше сили да сдържа риданията си.
— А каква е Рагнхил по характер?
— Висока е метър и десет сантиметра. Тежи осемнайсет килограма. Със съвсем светла коса. Преди ден-два ходихме на контролен преглед.
Тя отиде до стената. Над телевизора висяха окачени няколко снимки. Повечето бяха на Рагнхил; на една — майката в национална носия, а на друга — мъж в униформата на Министерството на отбраната, явно нейният съпруг. Тя избра снимка, където момиченцето се усмихва, и му я подаде. Косицата на Рагнхил изглеждаше почти бяла, докато майката имаше гарвановочерна грива. Бащата обаче беше рус. Под фуражката му се подаваха няколко кичура.
— Какво момиче е тя?
— Доверчиво — изхлипа тя. — Говори с всички.
След това признание тя се разтрепери.
— Такива деца се оправят най-добре в живота — категорично отсече той. — Ще взема снимката.
— Добре.
— Кажете ми — помоли той и седна, — къде ходят по принцип хлапетата от селото, когато излязат на разходка?
— До фиорда, до брега до енорийския дом, до магазина на Хорген или на върха на Възвишението. Някои ходят до езерото в планината или в гората.
Той погледна през прозореца към черните ели.
— Някой изобщо виждал ли е Рагнхил, след като е тръгнала към къщи?
— Съседът на Марте я срещнал до гаража, като тръгвал за работа. Разбрах, защото се обадих на жена му.
— А къде живее Марте?
— На улица „Кристал“. Само на няколко минути оттук.
— Бутала е детска количка?
— Да. Марка „Роса Брио“.
— Как се казва този съсед? Който я е видял до гаража?
— Валтер — учудено отвърна тя. — Валтер Исаксен.
— Къде можем да го намерим?
— Работи в „Дюно Индюстриер“. В „Личен състав“.
Сейер се изправи, отиде до телефона и се обади на бюро „Справки“, взе номера, набра го и изчака.
— Трябва да говоря с един от служителите ви възможно най-бързо. Името му е Валтер Исаксен.
Госпожа Албюм го наблюдаваше тревожно от дивана. Карлсен се взираше през прозорците. Пред погледа му се откриваха сини хребети, поля, а в далечината се издигаше белият шпил на църковната кула.
— Конрад Сейер от полицията — лаконично се представи той. — Обаждам се от улица „Гранит“ 5. Сигурно се досещате защо.
— Рагнхил все още ли е в неизвестност?
— Да. Доколкото разбрах, вие сте я видели, когато е излизала от къщата?
— Тъкмо затварях гаража.
— Погледнахте ли часовника?
— Осем и шест, закъснявах за работа.
— Сигурен ли сте в часа?
— Часовникът ми е електронен.
Сейер замълча, опитвайки се да си спомни откъде минаха на идване за селото.
— Значи сте тръгнали за работа, след като сте я видели до гаража?
— Да.
— Надолу по „Гнайс“ и по главния път?
— Точно така.
— По това време повечето отиват в града, предполагам. Сигурно в обратна посока почти няма движение?
— Да, така е. През селото ни не минават превозни средства. Няма и за какво.
— Разминахте ли все пак с някакви автомобили по пътя, пътуващи към селото?
Той се замисли. Сейер чакаше. В стаята цареше гробна тишина.
— Да, всъщност видях един микробус долу, в равнината. Точно преди колелото. Беше целият на петна, много грозен. Движеше се много бавно.
— Кой се возеше?
— Един мъж — колебливо отвърна Валтер. — Пътуваше сам.