— Олеле! — поклати глава Скаре. — Ти имаш деца, вярваш ли на думите си?
— Не, само разсъждавам на глас. А ти?
— Аз нямам деца!
— Но имаш родители, нали?
— Да. Боя се, че съм непоправимо мамино синче.
— Аз също — замислено призна Сейер.
Еди Холан остави кратка бележка на секретарката и си тръгна от счетоводната кантора. Качи се в колата, двайсетина минути шофира зелената тойота, навлезе в голям паркинг, изгаси мотора и се отпусна на седалката. След малко затвори очи и зачака да се случи нещо, което да го накара да се върне, без да изпълни намерението си. Не се случи нищо.
Най-сетне отвори очи и се огледа. Мястото беше красиво, разбира се. Обемистата сграда бе положена върху терена като плосък камък, заобиколен от блестящи зелени поляни. Плъзна поглед по тесните алеи, към наредените в симетрични редици гробове; към плодните дървета с увиснали корони. Утеха. Тишина. Не се виждаше жива душа. Не се чуваше звук. Колебливо се измъкна от колата, блъсна вратата с плахата надежда някой да го чуе и да излезе от крематориума, за да го попита какво желае. Да го улесни. Не се появи никой.
Реши да поскита из алеите. Прочете няколко имена, но преди всичко оглеждаше годините на раждане и смърт, сякаш търсеше невръстни младежи на годините на Ани. Намери доста нейни връстници. Еди Холан осъзна, че мнозина имат неговата съдба. Само дето вече бяха по-напред. Бяха готови с доста решения — например дали да подложат детето си на кремация, какъв надгробен камък да поставят над урната и какви цветя да посадят. Тези родители вече бяха избрали цветя и музика за погребението, бяха осведомили свещеника какво е било детето им, та речта му да бъде по-задушевна. Ръцете му трепереха и той ги мушна в джобовете на старото си палто с разнищена подплата. В десния джоб напипа копче и веднага съобрази, че стои там от години. Гробището беше доста голямо. Нататък, близо до шосето, забеляза мъж в тъмносин шлифер. Той също ходеше между гробовете. „Сигурно е служител в крематориума“, помисли се Еди и несъзнателно пое към мъжа с надеждата непознатият да се окаже приказлив. Самият Еди не беше особено инициативен, но може би мъжът ще спре и ще подхвърли нещо за времето. „Хората разполагат поне с една тема за разговор: времето“, помисли си Еди. Вдигна очи. По небето, се носеха леки облаци, въздухът беше топъл, духаше лек ветрец.
— Добър ден!
Тъмносиният шлифер действително спря.
Холан се изкашля:
— Тук ли работите?
— Да — кимна към крематориума мъжът. — Водят ме управител.
Усмихна се предразполагащо, сякаш не се страхуваше от нищо на света, защото неведнъж се е сблъсквал с човешката недостъпност.
— Работя тук от двайсет години. Мястото е красиво, съгласен ли си с мен?
Говореше му на „ти“. Свойското обръщение допадна на Еди и той кимна.
— Хубаво е. А аз размишлявам над… — заекна той — бъдещето и така нататък. Все някога ще умрем. Не можем да го избегнем.
Засмя се нервно и стисна ръце в джобовете си. Попипа копчето.
— Така е. Твой роднина ли е погребан тук?
— Не, тук не. В гробището в селото ми. В рода ми няма традиция да кремираме мъртъвците. Аз не съм съвсем наясно как протича всичко това. Кремацията, де. В крайна сметка сигурно няма голяма разлика дали ще погребеш някого, или ще го кремираш. Но всеки трябва да си състави мнение. Не че съм толкова стар, но съм си наумил съвсем скоро да взема решение дали искам да ме погребат, или кремират.
Събеседникът му вече не се усмихваше, а внимателно се вглеждаше в закръгления мъж в сиво палто и размишляваше колко ли трудно му е било да преглътне гордостта си и да признае защо е тук. Хората идваха в гробището по множество причини. Управителят на крематориума никога не рискуваше да сгафи.
— Според мен това решение е много важно. Нужно е да му се посвети време. Повечето хора би трябвало да се замислят за собствената си смърт.
— Да, нали?
Холан се разведри. Извади ръце от джобовете си и ги проветри.
— Но хората се страхуват да питат и да се интересуват — отбеляза той и се удиви от собствените си думи. — Боят се да не ги сметнат за странни или за побъркани, ако проявят любопитство към процедурата по кремирането и как протича тя.
— Хората имат право да знаят — откликна управителят и направи няколко крачки, за да разведри атмосферата. — Само дето никой не се осмелява да попита. Или пък не желаят да знаят. Разбирам обаче отлично хората, които се интересуват. Искаш ли да влезем да ти обясня някои неща?