— Помня разрязването на трупа много ясно. Ние, патолозите, винаги запомняме трагичните случаи, те сякаш се запечатват в съзнанието ни. Повечето трупове при нас все пак са на старци около осемдесет-деветдесетгодишна възраст. Още помня тези гофретени сърца в легенчето. Децата и гофретите са нормална комбинация. Затова ми се стори още по-трагично, че те са станали причина за гибелта му. Та той ги е хапвал, за да им се радва.
— Казвате „ние“. Колко души извършихте аутопсията?
— Аз и главният патолог Арнесен. Тогава бях от новоназначените, а той обичаше да ни гледа в ръцете. Вече не е между живите. Сега началникът ни е жена.
Тази мисъл го накара да забие поглед в ръцете си.
— Две цели гофретени сърца. Бяха ли сдъвкани?
— Не и на вид. Бяха цели.
— Имате ли деца? — полюбопитства Сейер.
— Четири — доволно сподели патологът.
— Сетихте ли се за тях, докато извършвахте аутопсията?
Той погледна Сейер малко разколебано, сякаш не схвана докрай въпроса.
— Ами да, може да се каже. По-скоро се замислих по принцип за децата, как се държат.
— Да?
— Тогава синът ми тъкмо беше навършил три години — продължи патологът. — Обожава гофрети и аз постоянно му трия сол на главата, както повечето родители, да не си тъпче толкова много храна в устата.
— Но при Ескил е нямало кой да го предупреди — отбеляза Сейер.
— Да, иначе не би се случило.
Сейер не отговори.
— Опитайте се да си представите вашия син на тази възраст с чинийка гофрети пред себе си. Дали би му хрумнало да вземе две парчета от гофретата, да ги сгъне надве и да си ги натъпче в устата?
Настъпи продължително мълчание.
— Ъъъ… това момче беше по-особено.
— Откъде се сдобихте с тези сведения? За това колко е особено детето, имам предвид.
— От бащата. Той остана в болницата през целия ден. Майката дойде по-късно с по-големия им син. Всичко е отразено в документацията. Направих ви копия, както ме помолихте.
Посочи с пръст купчината книжа пред себе си и избута встрани китайската книга. Сейер разпозна първия знак на корицата — означаваше „мъж“.
— Доколкото разбрах, бащата се е намирал в банята, когато се е случило нещастието, така ли?
— Да. Бръснел се, а и момчето било вързано за стола с ремъци, които му попречили да потърси помощ. Когато бащата се върнал в кухнята, го намерил проснато над масата. Бутнало чинийката и тя се строшила на пода. За беда бащата чул само шума от счупения порцелан.
— Не се ли втурнал да провери какво става?
— Детето постоянно чупело разни предмети.
— Кой друг се е намирал в къщата по същото време?
— Само майката, доколкото разбрах. По-големият им син тъкмо бил излязъл за училищния автобус, а майката спяла на горния етаж.
— И не чула нищо?
— Нямало е какво да чуе. Детето не успяло дори да извика.
— Да, с две парчета гофрета в гърлото няма как да извика. А после мъжът й я е събудил, нали?
— Вероятно се е развикал или се е качил при нея. Хората реагират различно в подобни ситуации. Някои крещят, други се вцепеняват.
— Майката дойде ли с линейката?
— Не, пристигна по-късно. Първо отиде да вземе големия син от училище.
— Колко по-късно?
— Да видим… след около час и половина. Според доклада.
— Бихте ли описали поведението на бащата?
Лекарят се умълча и затвори очи, сякаш за да извика в съзнанието си всички подробности от онази злополучна сутрин.
— Намираше се в шок. Почти изгуби способност да говори.
— Това е напълно разбираемо. Но все пак сещате ли се какво каза? Помните ли отделни негови думи?
Лекарят го погледна въпросително и поклати глава.
— Мина доста време оттогава. Близо осем месеца.
— Въпреки това опитайте.
— Май нещо от рода „О, Господи, не! О, Господи, не!“.
— Бащата ли е повикал линейката?
— Да, така пише тук.
— Наистина ли са ви нужни двайсет минути оттук до Люнебю?
— За жалост да. И двайсет минути на връщане. В линейката нямало персонал, компетентен да извърши трахеотомия. При други обстоятелства сигурно са можели да го спасят.
— Бихте ли обяснили какво представлява това?