— Сериозно ли?
Сейер се изправи пред него в целия си внушителен ръст. На пръв поглед в помещението нямаше нищо смущаващо. Не се виждаха други клиенти.
— Търсим един човек. Помислихме си, че бихме могли да го намерим при вас.
Юнас ги погледна въпросително, обърна се и разпери ръце:
— Тук съм само аз. И тъкмо се канех да затварям. Стана късно.
— Ще поогледаме. Няма да ви бавим, разбира се.
— Честно казано…
— Може да се е промъкнал, докато не сте били нащрек, и да се е скрил някъде. Човек никога не знае.
Сейер трепереше. Докато го гледаше, Скаре изпита чувството, че старши инспекторът крие седем зими под ризата си.
— Затварям галерията! — категорично обяви Юнас.
Минаха край него и се качиха по стълбите. Погледнаха навсякъде. Отбиха се в кабинета му, отвориха вратата на тоалетната, продължиха към таванското помещение. Не се виждаше жива душа.
— Кого очаквахте да откриете тук?
Юнас се надвеси над перилата и ги изгледа с вдигнати вежди. Гръдният му кош се издигаше бурно под ризата.
— Халвур Мунц.
— Кой е той?
— Приятелят на Ани.
— Каква работа може да има той при мен?
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Сейер и невъзмутимо тръгна покрай стените. — Но е загатнал, че идва при вас. Играе си на детектив и ми се струва редно да го спрем.
— Напълно съм съгласен с вас — кимна Юнас и се усмихна снизходително. — Но при мен не е идвал Емил с детективите.
Сейер подритваше навитите на рула килими с върха на обувката си.
— В къщата има ли мазе?
— Не.
— Прибирате ли килимите през нощта, или ги оставяте така?
— Повечето не ги местя. Само най-скъпите пренасям в избата.
— Аха.
Сейер изведнъж забеляза малката махагонова маса. На пода около нея бяха пръснати монети.
— Толкова ли несръчно боравите с монетите? — полюбопитства той.
Юнас вдигна рамене. На Сейер никак не му се нравеше пълната тишина в галерията, още по-малко — изражението на търговеца на килими. Внезапно забеляза розова кофа и метла в единия ъгъл на помещението. Подът беше влажен.
— Миехте пода ли? — непринудено попита той.
— Винаги го мия непосредствено преди да затворя. Пестя малко пари, като го правя сам. Както вече се уверихте — заключи той, — тук няма никого.
— Покажете ни избата — настоя Сейер.
За миг Юнас сякаш обмисляше дали да не откаже, но после явно промени решението си и заслиза по стълбите.
— Намира се на първия етаж. Ще ви я покажа, разбира се. Заключена е, няма как да се е скрил вътре.
Последваха го и се мушнаха в кът под стълбището, където пред тях се изпречи метална врата — съвсем ниска, но пък много по-широка от обикновените. Юнас се доближи и въведе кода, после завъртя лоста наляво-надясно. Всеки път се чуваше леко щракване. През цялото време Юнас боравеше с лявата си ръка и изглеждаше доста несръчен, защото по принцип беше десняк.
— Значи това момче е толкова ценно, че според вас има вероятност да съм го скрил тук, така ли?
— Възможно е — лаконично отвърна Сейер и се вторачи в несръчната лява ръка на Юнас.
Търговецът хвана тежката врата и я дръпна с всички сили.
— За по-лесно просто използвайте двете си ръце — сухо го посъветва Сейер.
Юнас повдигна вежда, все едно не схвана намека. Сейер надникна в малката стая. В нея, както се оказа, се помещаваше малък сейф, няколко картини, подпрени на стената, и доста на брой навити на руло килими, наредени върху пода като дърва за огрев.
— Ето я цялата изба.
Юнас се усмихна предизвикателно. Вътре нямаше нищо подозрително, а светлината наистина беше силна. Струеше от две дълги луминесцентни лампи на тавана. Стените бяха голи.
Сейер се усмихна.
— Но той е бил тук, нали? Какво искаше?
— Никой не е идвал тук освен вас.
Сейер кимна и излезе. Скаре го погледна малко колебливо, но го последва.
— Ако се появи, обещавате ли да се свържете с нас? — попита накрая Сейер. — След всичко случило се момчето се намира в трудно положение. Нуждае се от малко помощ.
— Разбира се.
Вратата на избата се затръшна с трясък.
На паркинга Сейер даде знак на Скаре да седне зад волана.
— Качи се по склона и дай назад в пресечката. Виждаш ли я?