- Хубаво е да говорим - не се съгласи Роуз. - Знам, че е мъчително, но мисля, че е добре.
- Една рана не може да заздравее, ако постоянно я човъркаш.
Обама вече почти крещеше:
- Подобен гняв съществува в някои слоеве и на бялата общност. Повечето бели американци от работническата и средната класа не се чувстват особено привилегировани от расовия си произход. Те се чувстват като емигранти в собствената си страна - никой не им е дал нищо даром, постигнали са всичко от нулата. Тревожат се за бъдещето си и чувстват, че мечтите им се изплъзват. Във време на застой на заплатите и силна външна конкуренция, на възможностите за по-добро съществуване се гледа като на уравнение с нулев резултат, в което твоите мечти се реализират за моя сметка.
- Мисля, че го харесвам - каза Роуз.
- Нямам му доверие. Няма вид на президент.
- И Хилари няма.
- Изобщо що за име е това? Барак?
- Барух.
- Какво?
- Ти каза „Барак“, аз казах „Барух“.
- Да, чух. Какво искаш?
- Няма значение.
Изтръсках цигарата в пепелника.
- Аха, сега разбрах.
- Барак. Барух. Барак. Барух - засмя се тя.
- Това, че имаш право, изобщо не означава, че си права - измърморих аз. - Хайде да видим какво дават по животинския канал.
- В крайна сметка, ние не искаме нищо повече и нищо по- малко от това, за което призовават всички велики религии на света: да правим за другите това, което бихме искали те да правят за нас. Бъди пазач на брат си, призовава Светото писание. Нека намерим общия интерес, за който да работим заедно.
Взех дистанционното.
12
1965
В Мемфис имаше много банки, но тази, която се намираше най-близо до централата на „Клъдж“, изглеждаше като най-логичен избор за някаква връзка със стачката. Затова отидох там.
Шерлок Холмс казва, че когато изключиш невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да изглежда, вероятно е истината. От собствен опит обаче се бях убедил, че е най-добре да започнеш с най-очевидното и да се надяваш, че няма да се наложи да търсиш по-далеч.
Централният клон на Профсъюзната банка на памукопроизводителите беше на по-малко от две пресечки от прозореца на Лонгфелоу Малой и на около двеста метра от протестиращите пред офисите на „Клъдж“. Освен това беше една от най-големите и богати банки в града. Паричният салон заемаше приземния етаж на небостъргача, а кредитните офиси, администрацията и ръководството бяха разположени на петте етажа отгоре.
Управителят на банката, приветлив тип на име Чарлз Грийнфийлд, беше член на моята синагога. Той ме поздрави за предстоящия бар мицва на сина ми, но учтиво отказа да ми даде каквато и да било вътрешна информация на банката.
- Нещо за пиене, детективе?
- Може. Уиски с лед. От най-старото, което имате.
Имаше от онзи тип кабинети, които човек си взема, за да покаже на всички колко голяма клечка е. Помещението се намираше на ъгъл и имаше две стъклени стени с гледка към реката.
Беше го обзавел като луксозен пура бар. Кожени кресла. Кожен диван. Масивно дървено бюро. Дебел килим. И разбира се, добре заредено барче, от което с удоволствие смятах да се възползвам.
Грийнфийлд се нацупи:
- Предложението беше само от любезност. Очаквах, че ще откажете.
- Защо да отказвам предложение за безплатно уиски?
- Мислех, че полицаите не пият в работно време.
- Така е. Освен това не би трябвало да пускаме сигналните лампи, когато искаме да се измъкнем от задръстване, или да бием разни наглеци, но правим и двете ежедневно, затова не мисля да го раздавам толкова праведно за една чаша уиски.
Лицето му премина през няколко различни вариации на обида и безразличие, докато се опитваше да прецени дали да приеме думите ми като заплаха. Накрая реши да се спре на непроницаемо изражение, което изобщо не беше непроницаемо. Вместо да изглежда незаинтересуван, изглеждаше като човек, който се опитва да изглежда незаинтересуван, а това означаваше, че съм го постреснал.
Заместникът му, застанал до него, не приличаше на човек, когото има нужда да стряскаш. Бе готов да експлодира като разклатена бутилка с газирана вода.
Грийнфийлд отиде до бара и напълни една чаша с лед от сребърна кофичка. Някой имаше задължение да поддържа барчето на този тип винаги заредено с пресен лед. Той обаче наля уискито сам, за да не изглежда прекалено превзето.
Банкерът имаше големи длани и широки рамене и носеше скъп костюм от фин вълнен плат на тънки райета. Родителите му имаха връзки и през войната го бяха уредили във флота, където им се струваше по-безопасно, отколкото да заляга под минометния огън в Аргон. Но и моряците бяха преминали през доста огън в Тихия океан и Грийнфийлд явно знаеше как да се държи в напечени ситуации.