Ако допуснех грабежът да се случи, никога нямаше да съм сигурен, че участието ми ще остане в тайна. Ако бях обикновен бял полицай, можех просто да докладвам на началниците си за срещата и да изляза начисто. Но аз бях евреин в сложна ситуация и нямах лесни отговори.
Ако законът бе толкова скапан и защитниците му - толкова извратени, може би Браян беше прав и трябваше да си търся друга професия. Може би и Илайджа беше прав и просто трябваше да свикна с престъпния начин на живот. Какви морални принципи ми пречеха да се самообслужа от банковия трезор за сметка на безликата жертва, неспособна на страдание? Може би справедливостта бе безсмислено понятие в свят, в който полицията се мобилизира, за да защитава Алвин Клъдж и парите му от негрите, които той експлоатира.
Може би трябваше да направя това, което искаше от мен Илайджа. Ако се бях внедрил в организацията му, можех спокойно да го разоблича.
Докато размишлявах върху тези варианти и зяпах главния вход на банката, Илайджа отвори дясната врата на колата ми и се настани на седалката до мен.
- Здрасти, Барух!
Почти подскочих. Как беше възможно да отвориш врата на кола, без да издадеш шум? Бръкнах под якето си, но Илайджа постави ръка върху моята, за да ми попречи да извадя револвера.
- Хайде без грубости - каза и посочи навън.
Погледнах. Илайджа бе поставил по една въоръжена борила от всяка страна на колата ми. Ако го застрелях, те щяха да застрелят мен.
- Не се притеснявай, Барух - добави, като издаде типичния си подобен на чуруликане смях. - Не съм дошъл да те убивам. Ако те убия, бих привлякъл вниманието на полицията, която засега изглежда блажено неподозираща намеренията ми. Питам се защо не си им казал нищо.
- Може да съм им казал. Може би примката се затяга около врата ти, без да подозираш.
Той отново изчурулика:
- Едва ли. По-натам по улицата петдесет ченгета стоят на пост пред „Клъдж“, готови да смачкат горките негри, а ти си единственият, който пази тази банка.
- Не са толкова далеч.
- Но са достатъчно далеч и не обръщат внимание.
Осъзнах, че вероятно вече е намерил друго ченге за вътрешен човек в полицията. В такъв случай със сигурност знаеше, че не съм информирал управлението за присъствието му в Мемфис.
Изглежда, изобщо не се притесняваше да разкрива подобна информация пред мен, но не очаквах да издаде някакви полезни подробности от плана си да ограби трезора. Ако съдя от личен опит, арогантността често е комбинирана с известна доза самонадеяност, но понякога е основателна и този случай изглеждаше точно такъв. Имах репутация на интелигентно ченге, но това, което ми помагаше, бе фактът, че типовете, които преследвах, бяха доста глупави. Илайджа не беше глупав и едва ли щеше да развали внимателно подготвения си план, като ми издаде детайлите.
- Исках да те поздравя за предстоящия бар мицва на сина ти Браян.
Подаде ми запечатан плик, върху който с красив почерк бе изписано „За Браян“. Когато го взех, хванах плика за ръбчетата, за да мога да го проверя по-късно за отпечатъци. Сигурно нямаше да намеря никакви, би било твърде лесно.
- Ако припариш до семейството ми, ще те убия.
Той се направи, че не е чул заплахата.
- Когато бях на годините на сина ти, не съм ходил да ме обучава равинът. Не съм имал празненство за встъпването в зрялост. Живеех в гетото, в тесен, мухлясал апартамент, в който освен мен, родителите и сестра ми имаше още три семейства. Мислех си, че това е най-лошото място на света, но само защото ми липсваше въображение. Хитлер не страдаше от подобна липса. Неговият ум бе развихрена фантасмагория от варварство и от този извор се изля „Аушвиц“. В интерес на истината, той си е представял нещо по-лошо от „Аушвиц“.
- „Развихрена фантасмагория“? Будалкаш ли ме? - подхвърлих.
Илайджа замълча и ме гледа намръщено двайсет-трийсет секунди. На негово място бих обмислил дали не е малко прекалено да комбинираш „фантасмагория“ и „от варварство“. Не бях сигурен, но предположих, че в някакъв момент със сигурност му е минавало през ума. Историята му изглеждаше заучена, сякаш я бе разказвал многократно. В гласа му имаше хладна нотка, която ме накара да се запитам дали някой от хората, на които я е разказвал, все още е жив.
Той продължи:
- „Аушвиц“ беше просто трудов лагер за роби, където бяха избити много хора и където денонощно работеха четири индустриални крематориума, изгарящи трупове и бълващи мазен черен пушек в небето. За „Аушвиц“ се знае, защото някои от хората, които са били там, оцеляха; хора, които могат да разкажат своите истории.