- Може би е бил на някой мост?
- Или на лодка - намесих се аз.
Ратледж кимна:
- И оттогава телефонът не е засичан. Най-вероятно е потънал във водата.
- Заедно с тялото - отбеляза Текила.
- Така изглежда. Съжалявам.
- Аз не съжалявам - казах. - Трупът не е на Илайджа.
- Защо мислите така? - попита Ратледж.
- Защото телефонът не е на Илайджа.
33
1965
Около дванайсет часа, след като полицията застреля Лонгфелоу Малой, големите шефове решиха, че няма да има размирици и съобщиха по радиостанциите, че отменят извънредните часове. Излязох за вестник и чаша кафе и така убих четиридесет и пет минути. После отидох до дома на Вайскопф и почуках на вратата. Отвори ми жена му.
- Познавам ви - каза тя. - Вие сте Барух Шац.
Очевидно ѝ се стори странно, че хлопам на вратата ѝ малко преди полунощ. Явно се колебаеше дали да изтъкне тази странност и същевременно се опитваше да отгатне причината за нея. Не успя, затова реши просто да бъде любезна:
- Аз съм Девора. Поздравления за сина ви.
Имаше предвид предстоящия бар мицва на Браян. Усмихнах се машинално, както се усмихвах винаги когато някой кажеше нещо мило за детето ми.
- Много благодаря. Трябва да говоря с Лен.
- Ще влезете ли?
- Малко бързам, затова по-добре да поприказваме тук, на верандата. Ще го задържа само няколко минути, обещавам.
- Сега ще го повикам.
Жената затвори вратата и влезе. Откачих палката от колана си и стиснах дръжката толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
Вратата се отвори. Вайскопф беше широкоплещест и с няколко сантиметра по-висок от мен, но не създаваше впечатление на много як мъж. Лицето му можеше да се нарече красиво, въпреки че беше малко криво. Носът му бе малко по-широк от необходимото. Устните му бяха твърде дебели. Очите - твърде малки и раздалечени. Брадичката и гушата му бяха твърде меки и отпуснати от твърде охолния живот.
Застана на вратата и ми се усмихна, но личеше, че е нервен.
- Какво неочаквано посещение. Не си спомням да сме се виждали, но майките ни се познават, струва ми се.
Направих знак с палката към вратата.
- Излез и затвори вратата.
Лапнах цигара и я запалих с клечка кибрит. Той затвори вратата. Вече изглеждаше притеснен.
- Мога ли да ти помогна с нещо, Бък?
Дръпнах продължително от цигарата.
- Можеш да ме посъветваш какво да кажа на сина си.
- Не разбирам какво искаш да кажеш.
- Когато се прибера вкъщи тази вечер, синът ми ще ме чака и ще иска да му обясня как може да работя за организацията, виновна за жестокостите, които се случиха тази сутрин. Ще ме попита как успокоявам съвестта си. И аз нямам представа как да отговоря на този въпрос. Затова те питам какво според теб трябва да му кажа.
- Съмнявам се, че си дошъл за това. Ние дори не се познаваме.
- Не се опитвай да ме баламосваш - заплаших и размахах палката. - Ще свиря на ребрата ти като на ксилофон с това нещо. Ще избия зъбите от шибаната ти уста.
Той вдигна ръце.
- Моля те, не ме наранявай. Жена ми е бременна. Чакаме бебе.
Хванах го за рамото, завъртях го и го претърсих, за да се уверя, че не е въоръжен.
- Заради теб загинаха трима души.
- Чернилки.
- Престани да ме предизвикваш, когато се опитвам да измисля причина да те оставя жив.
Имаше само едно нещо, което ме спираше да започна да го налагам с палката, докато от главата му остане само едно кърваво петно пред вратата, и това не беше бременната му жена. Не исках да обяснявам защо съм го направил. Не исках в управлението да узнаят, че виновниците за насилието са евреи. Затова трябваше да покрия този случай. Щях да набутам Лен Вайскопф някъде, където никой нямаше да го намери.
- Колко ти плати Илайджа, за да убиеш онези хора?
- Не съм убивал никого. Само фраснах един тип с палката.
- Но все пак ти си започнал боя. Платил ти е за това. Осигурил си разсейването, докато той обира банката.
- Може да съм започнал боя, но никой не ми е казвал за никакъв банков обир, не знаех, че тия типове ще стрелят по демонстрантите, и не съм виждал този Илайджа. Казаха ми само да хвана най-близкия чернъо точно в 10,30 и да почна да го налагам с палката. Сигурен съм, че и ти щеше да цепнеш кратуната на някой от тия черноглавци, ако ти бяха предложили купчина мангизи. Колко души си пребил тази седмица, и то безплатно?
Прииска ми се да пребия още един, но преглътнах и се престорих, че не забелязвам предизвикателството.
- Кой ти плати? Кой беше посредникът?
- Ари Плоткин.
По дяволите, следващия път когато стрелям по Плоткин, трябва да се целя в главата.