Жена му опулена чакаше да чуе страшното, което иде по-нататък.
Плужев си закри очите с ръце и остана тъй неподвижен: само едно задушено пъшкане изскачаше измежду пръстите му.
— Що се омълча? Кажи по-скоро, че ми вадиш душата от страх.
Плужев погледна жена си гневен.
— Какво още да ти кажа? Глуха ли беше? Министърът ми, ти казвам, мина край мене и аз му не свалих шапка!
Пена си издъхна. Сърцето й се поотпусна.
— Ти си глупец, Славчо. Аз те знам, че си прост, ама толкова не те мислех! — измъмра го тя. — Какво има от това толкова страшно, та си се разкиснал такъв?
— Как какво има? Моят най-висши началник ме среща, поглежда ме, чуваш ли? Поглежда ме, и аз го поглеждам, чуваш ли? И аз го поглеждам в това време, и не го поздравявам. Трябва да бъде някоя само гламава жена, та да не може да разбере и да се хили.
— Добре, че що го не поздрави, като си го видял? Де ти беше умът?
— Ума ми, нали ти казвам? Бях се замислил над това пусто игране на лявото ми око какво ще ми донесе! И докато да се сетя, министърът ме погледна право в очите, докато да се сетя… той замина.
На Пена стана жално за мъжа й.
— Не грижи се — каза тя, като поиска да го поуспокои с по-благ начин; — първи път ли се случва някой да е замислен, да е разсеян нещо и да не поздрави някого?
— Случва се, но никой, никой няма право да бъде разсеян и да не поздрави, когато този някой е негов висш началник. Аз в месеца свалям един милион пъти шапката — ти пак вземи, та я очисти с газ, — на сляпо и сакато се кланям, сега, един път, се случва да ме срещне министърът ми, очаква поклон и не приема. А той ме представил за награда!
И Славчо изпъшка.
— Аз ти казвам, че той дори не е забелязал това; големците не забелязват такива малки работи.
— Именно големците… затова са и големци, защото забелязват и най-малките работи… Ние, дребните хора, сме късогледи и късоуми. Колко пъти аз, като отивам на служба, минувам край свети Крал, без да го видя! После се чудя: бе кога минах край черквата? Ти добре ми каза: хаплю съм аз…
— А аз, като дойде одеве, рекох си: тя се свърши — наш Славчо е изпъден, а къщицата ни — още не сме си я отплатили.
— Ти си го рече и го вярвай — продължаваше Плужев да се наддумва с жена си, като желаеше да убеди и нея в близостта на катастрофата; — аз съм вече отчислен, пропаднал човек… Да, забравих да ти кажа: когато се извърнах, та го видях, той казваше на началника тия думи: „Утре приготви бумагата, да подпиша…“ Бумагата, разбираш? Моята присъда аз чух… И стори ми се тъй, че ме погледна сърдито, като светкавица бързо, ама с крайчеца на едното си око… Ах, нещастен аз!
Пена напусто се опита да му разпръсне страхуването. Безпокойствието и нея улови: възможно е всичко. Малко ли чиновници всеки ден вадят за още по-дребни причини и съвсем без причина!… Ни тя, ни той не вечеряха. Плужев си легна като в треска. Бляновете му, смътни и мъчителни, бяха пълни с намусения образ на министъра, който го гледа с крайчеца на едното око, с министерския разсилен, който му носи „бумагата“ на нещастието му, с тротоара на градската градина, който играе валс под нозете му, и с мрачната маса на св. Крал, на покрива на който някакви си католишки попове изнасят тялото на умрелия Плужев — неговото! — за да го закопаят на керемидите!
Заранта той се събуди с очи хлътнали.
— Пено, сбогом — каза той с плачовен глас, като тръгваше за министерството, и на очите му блеснаха сълзи: жена му и тя се не удържа и се просълзи, сякаш че се деляха за сетен път и Славчо тръгваше на война.
Прощаване на Хектора с Андромаха!
Пена чака с неизказана тревога връщането му за обед. Когато го видя, че се зададе от вратнята, сърцето й примря: мъжът й пристъпи няколко крачки, бледен още повече, па се опря до стената да не падне.
Тя разбра нещастието и се спусна към него.
— Скоро доктора! Тичай! — заповяда тя на слугинчето, додето поддържаше Славча, който се мъчеше да се закрепи прав.
— Не, не бива! — избъбра той немощно.
Пена плачеше.
— Майчице!… Не грижи се, Славчо! Ти да си жив.
— Не плачи, мари! — пъшкаше Плужев, като с една ръка си стискаше лявата страна, а с друга бъркаше в джеба на палтото си. Той извади оттам разтворен министерски плик и го подаде на Пена.
— Чети „бумагата“ — шъпне той.
— Остави сега, знам! Ти да си жив… — хленчеше тя.
Плужев следваше пак да вади нещо от джеба си.
— Стой сега мирен… Докторе, по-скоро виж какво му стана! — обърна се Пена към доктора, който влизаше.