Момъкът с вълчата шапка постоя две-три минути, замислено гледайки криволиченето на волгата, а после се върна на шосето.
„Обсада от всички страни — помисли си Настя. — Не се шегуват хората. И срещу тази разнокожа банда — аз, малката глупачка, дори без оръжие и служебно удостоверение. Хайде, Сауляк, излизай! Не мога повече да вися тук, защото съвсем се вкочаних...“
В десет и десет чу метален звън от другата страна на порталната врата и се досети, че някой преминаваше всички етапи на заграждението. Беше права — след малко желязното крило се отмести встрани и се появи самият Павел Дмитриевич Сауляк. Позна го веднага, тъй като през последните шест дни многократно бе разглеждала снимката му. Високо чело с оплешивявания, стигащи почти до темето му, безвеждо лице със силно хлътнали бузи, тънки устни и дълъг нос с гърбица.
Погледът му я жегна.
— Ще ви се наложи да ме изслушате — каза му бързо, хващайки го под ръка. — Сивата волга пристигна за вашата душа, но аз искам да се опитам да ви защитя, макар и да не съм сигурна, че това ще ми се удаде. Хайде да седнем на пейката.
Сауляк безмълвно се подчини, а Настя извади от чантата си термос с горещо кафе и две пластмасови чаши.
— Искате ли?
Той поклати глава.
— Ваша работа. Аз ще пийна едно. Здравата измръзнах, докато ви чаках. Та, значи, Павел Дмитриевич, вас ви преследват. Не знам кой и защо иска да ви пипне, но моята задача е да ви отведа в Москва жив и невредим. За това ме наеха и за това ми платиха. Не ми е известно, що за птица сте и на кого сте притрябвал, но задачата си трябва да изпълня. Дотук ясна ли съм?
Сауляк кимна.
— Слушайте, Павел Дмитриевич, вие не можете ли да говорите? Или се
правите на глухоням?
— Аз ви слушам. Продължавайте — най-сетне произнесе той.
— Продължавам. Моля ви, направете няколко неща, но не като някаква голяма услуга на мен лично, а защото така ще бъде по-добре. Първо, настоявам да ми отговорите веднага: искате ли да стигнете до Москва жив или имате някакви други планове?
— Бих искал — усмихна се бледо Сауляк.
— Тогава, ето и втората ми молба: да ми вярвате и да ме слушате. Имам идея как с минимални загуби бих могла да ви доставя по предназначение, но засега не възнамерявам да ви излагам всички детайли на своя замисъл. Просто с вас ще се споразумеем така: сам вие все едно няма да стигнете, а с моя помощ имате шанс, затова не ми пречете да ви дам този шанс. Договорихме ли се?
— Не съм сигурен, но за известно време ще го приемем като аксиома.
— Добре, това ме устройва — съгласи се Настя. — Нека да бъде за известно време, а след това ще видим. И накрая трето: хайде по човешки да се запознаем. Казвам се Анастасия, може просто Настя и в интерес на общото ни дело да преминем на „ти“. Не ви протягам ръка, защото много внимателно ни гледа пътникът на волгата, а не бих искала той да разбере, че току-що сме се запознали и за нещо сме се споразумели.
— Можете да ми викате Павел. И ми налейте кафе.
— Нали помолих да си говорим на „ти“ — укорително рече тя, подавайки му чашата с гореща черна течност.
— Всяко нещо с времето си. Трябва първо да привикна. Господи, как пиете тази гадост!
Сауляк с отвращение отпи няколко глътки и се намръщи.
— Това е хубаво кафе. Странно, че не ви харесва.
— Не понасям кафето и никога не пия.
— Но нали сам ме помолихте да ви налея...
— Беше заради пътника на волгата. Ако той наистина е пристигнал за мен.
— Мисля, че да. Това лесно може да се провери. Сега ние с вас се качваме на влака и отиваме в Самара. До утре ще останем в хотела, а на сутринта ще отлетим за Екатеринбург.
— Защо? Нали се готвехте да ме доставите в Москва?
— Именно. Точно затова ще летим за Екатеринбург. Виждате ли добре пътника?
— Да.
— А шофьора?
— Също.
— Ще можете ли да ги разпознаете в друга обстановка.
— Разбира се.
— Тогава, напред към гарата. И още веднъж ви моля — хайде да преминем на „ти“.
— Не ви обещавам. Пък и не виждам необходимост от това.
— Добре. Оставяме нещата такива, каквито са. Така даже е и по-добре. Настя пъхна термоса обратно в чантата си и се надигна.
% % %
Сауляк побърза да седне в ъгъла на купето, намести се удобно на седалката и затвори очи.
— Спите ли? — предпазливо попита Настя.
— Не — отвърна той, без да вдига клепачи.