Вера се досети, че той се шегува, и се засмя и палаво, и смутено едновременно.
Коротков сръчно отвори кутията, отряза си филия хляб и се зае да яде пастета направо от кутията с една чаена лъжичка.
— Колко само сте гладен — поклати глава кондукторката, гледайки го със съчувствие, със съжаление и с някаква почти майчинска нежност.
Така понякога майките гледат своите пораснали синове, върнали се вкъщи след тежък работен ден и с вълчи апетит поглъщащи грижливо приготвената от тях вечеря.
Настя му приготви кафе.
— Пий, изнудвач такъв — усмихна се тя. — Излагаш ме пред свидетел.
— Вера Михайловна не е свидетел — измърмори с пълна уста Юра. — Тя е доброволен сътрудник, следователно е една от нас. А какви тайни човек може да има от свои хора?
„Ама че хитрец! — помисли си Настя. — Не може да му се отрече, че умее да влиза под кожата на хората. Сега няма начин да не започне с молбите си.“
Точно така и стана.
— Вера Михайловна, след като толкова ни провървя да ви намерим и да ни помогнете... — започна той.
— .то може би вие ще поразпитате кондукторите от другите влакове дали не са виждали тези хора да се връщат обратно? — подхвана Настя. — Най-вероятно те са се върнали в Москва също с „Червената стрела“ и също в спален вагон.
— Ще ги попитам — съгласи се охотно Вера. — А вие ще ми дадете ли снимки да им ги показвам?
— Не, Верочка, не е необходимо да се показват снимките. Не всички са толкова смели, колкото вас — поласка я Коротков. — Ще се уплашат, като видят труповете. На никого не казвайте, че са ги убили, а просто ги описвайте с думи. Разбрахте ли? И ако някой ги е видял и запомнил, нека на всяка цена да ни се обади по телефона. Или на Анастасия, или на мен. Аз също ще ви дам своя номер.
Вера си отиде и той веднага зае мястото й пред Настиното бюро.
— Значи така, Настя. Нашият покойник е Гари Робертович Асатурян, продавач и купувач на дребно, но с голяма интензивност. Ерген. Живее на улица „Подбелски“. Трупът е открит днес в района на „Химки“. Ориентировъчно време на смъртта — вчера късно вечерта.
— Причина за смъртта?
— Ами сети се. Ти си ни най-досетливата.
Настя се замисли. Най-просто би било да каже огнестрелна рана. Ако двете убийства нямаха връзка помежду си, най-логично бе да е така. Но ако тук бе работила една ръка, при това и квалифицирана, то начинът на убийството трябваше да бъде друг, за да не хрумне на тарикатските ченгета да ги свързват. Може би хладно оръжие? Възможно бе, но малко вероятно. Професионалистите не го обичаха, защото по дрехите и ръцете оставаше кръв и докато се отдалечаваха от мястото на убийството кървавите петна по тях биха могли да бъдат забелязани от случайно срещнати хора. Удар с нещо тежко по черепа? По принцип също бе възможно, но не му отиваше на един професионалист.
— Асатурян има ли кола? — попита внезапно.
— Ама теб наистина си те бива!
Челюстта на Коротков едва не увисна от изумление.
— Как се досети?
— За какво?
— За колата.
— Засега не съм се сетила, а само попитах. Та, къде е колата му?
— Там, до трупа му.
— Ясно. Колко пъти е прегазен?
— Изглежда, че два. Напред и назад. Наистина, Настя, как ти дойде на ума?
— Не знам — сви рамене тя. — Навярно, случайно. Интересно, как Асатурян се е оставил да бъде прегазен със собствената си кола? Да не е бил в безсъзнание?
— Аутопсията ще покаже. Добре че ми хрумна заедно с трупа да донеса на съдебните лекари и една бутилка, че да мине без да чака на опашка. Нещастниците са толкова претоварени с работа, че не могат да си вдигнат главата. Представи си само какви времена доживяхме. Преди години се редяхме на опашки за финландски ботушки и луканков салам, а сега мъртъвците чакат ред за аутопсия. Настя, теб никога ли не те дострашава? На мен понякога ми се струва, че нашата действителност някак плавно преминава в непрекъснат кошмар. И като че ли този преход е един такъв мек, незабележим, успяваш да се адаптираш към него и вече не виждаш нищо странно в това, което става около теб. А след това изведнъж си спомняш как си живял съвсем наскоро, само преди няколко години, и те побиват тръпки. В какво превърнахме живота си? Ти постоянно се занимаваш със статистика, би трябвало да си го забелязала.
— Забелязах го — кимна Настя. — През онези времена, за които говориш, в Москва средно за седмица е имало три-четири убийства. А сега — седем-осем на ден. Въобще не разбирам как все пак успяваме поне нещичко да разкрием. Според мен, това е просто чудо. Но ако ние с теб само си седим и се тюхкаме, повече чудеса няма да има.