— Разбира се — изсумтя Коротков, — така си и знаех. Никога не ми даваш да си пофилософствам, да си поговоря за живота. Да не ме накараш пак да тичам някъде?
— Няма как. Първо, трябва да пообщуваш със следователите. Между другото, ти докладва ли на Гордеев за Асатурян?
— Не се вълнувай, досетих се и сам. Случая ще го поеме Олшански.
— Второ, отваряме бележника на Гари Робертович и планомерно започваме да разпитваме всичките му познати.
— Които, както ти се надяваш, познават убиеца му? — вметна скептично Юра.
— Които, както се надявам, биха могли да познават другия убит, чиято личност досега не е установена. Впрочем, Вера ми каза, че двамата са се държали като добри стари познати. Сякаш честичко пътували заедно по работа. И Асатурян се бил пошегувал, че жените, с които имал връзка, рано или късно отдавали предпочитанията си на високия посивял мъж. Разбира се, това би могло да бъде и глупава шега, но малко познати или случайни спътници така не се шегуват. Съгласен ли си?
— Не съвсем.
— Тогава поправи ме.
— Да, така наистина обикновено не се шегуват. Но в цялата тази история въобще няма нищо обикновено. Е, добре, аз отивам да изпадам в екстаз от тефтерчето на Асатурян.
Излязоха заедно от кабинета. Настя се отправи към фотолабораторията, за да поръча копия от снимката на Асатурян. Миша Доценко трябваше да я покаже на тези, които са се намирали в банкетната зала на хотел „Русия“, когато се е отровил Олег Иванович Юрцев.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Посещенията в Института по съдебна психиатрия винаги оставяха у Настя неприятна утайка. Съжалението спрямо нещастните болни хора, не носещи вина за своята болест, се бореше с ужаса при мисълта какви жестоки и кървави престъпления са извършили. Разбира се, това далеч не се отнасяше за всичките обитатели на института. Много от тях въобще не бяха сериозно болни, а само се намираха тук за експертиза. Някои пък просто симулираха. Част от действително тежко болните не бяха извършили нищо ужасно и злодейско, а бяха „изгорели“ за глупава кражба или за хулиганство. Но колкото Настя и да се самоубеждаваше, каквито и доводи да си привеждаше, всеки път, когато преминеше през портала и се окажеше във вътрешния двор, започваше да усеща как сърцето й се разкъсва от противоположни, разнопосочни чувства на жал и отвращение.
Кирил Базанов, който бе застрелял чиновника от Генералната прокуратура и беше задържан на местопрестъплението, се намираше също в този институт. Щателната проверка на неговите показания в частта, касаеща придобиването на оръжието, не бе дала нищо съществено. Съседът на Базанов действително работеше в милицията и имаше служебно оръжие, но то си беше на мястото и никъде не бе изчезвало. Същият този съсед имаше и друг пистолет, зарегистриран официално, но и него никой не беше го крал. Разбира се, не биваше да се отминава възможността милиционерът да е имал колкото си иска оръжия и ако официално му се числяха само два пистолета, това съвсем не бе гаранция, че те действително са били два. Можеха да бъдат и пет, и десет. Но работата беше там, че колкото и да са били пистолетите му, практически Базанов не би могъл да открадне нищо. Съседът милиционер беше човек опитен и предвидлив. Имаше две хлапета и добре му бе известно как трябва да се съхранява огнестрелно оръжие в къща, където има деца. Беше си направил нещо като оръжеен сейф във висок, вграден в стената, шкаф и в него държеше оръжието, боеприпасите и дори ловните си ножове. Сейфът имаше специална секретна ключалка и да се открадне нещо от него без ключ или чрез взлом беше просто невъзможно.
Лекарката посрещна радушно Настя. Бяха добри познати и не за първи път се срещаха.
— Засега ще се въздържа от диагноза, но почти с пълна увереност мога са кажа, че за така наречената голяма присихиатрия тук не става дума. Базанов прекрасно се ориентира в ставащите събития, той е съвсем адекватен. Съдейки по медицинските документи от неговата поликлиника, би могло да се говори за олигофрения в степен на лека дебилност. Не разбирам какво му се е случило през онзи ден — добави докторката, разлиствайки болничната карта на Базанов.
— А какво казва той сам?
— Твърди, че е чул глас и гласът му е заповядал. Ето тук са записани неговите думи: „Гласът ми каза, че трябва да отида и да го убия.“
Лекарката подаде записките на Настя.
Въпрос: Кого — него? Гласът назова ли ви фамилията и адреса му?
Отговор: Той ми каза, че аз трябва да убия този човек.