Въпрос: Кого — този? Защо бяхте сигурен, че гласът ви е заповядал да стреляте именно в този, в когото сте стрелял, а не в някой друг?
Отговор: Веднъж минавах по тази улица и видях как спря една кола и от нея излезе човек. Мъж. И гласът ми каза: „Този човек е лош, той иска да причини вреда първо на теб, след това на твоите близки, а след това на цялото човечество. Той трябва да бъде спрян. Погледни, косата му е черна, а на слепоочието си има бенка — знак на греха, знак на сатаната. Ти ще вземеш пистолет и ще го застреляш още щом ти се предостави първата възможност. Ти си длъжен да направиш това заради себе си, заради своите близки и заради цялото човечество.“ Затова го проследих.
Въпрос: Известно ли ви беше неговото име?
Отговор: Не.
Въпрос: Знаехте ли къде работи този човек, с какво се занимава?
Отговор: Не, тогава не знаех. Казаха ми го после в милицията.
Въпрос: Преди този случай друг път някога чувал ли сте гласове, които ви заповядват да направите нещо?
Отговор: Не... Не си спомням. Не ми се е случвало.
Въпрос: А след този случай? Гласът не ви ли е казвал нищо?
Отговор: Не.
Въпрос: Как смятате, какво се е случило с вас? Можете ли по някакъв начин да обясните случилото се ?
Отговор: Не, не мога. Аз не разбирам как се случи това. Не разбирам защо. Навярно съм се побъркал. Изгубил съм си разсъдъка.
— Ето, виждаш ли — рече лекарката, вземайки записките от Настя, за да ги сложи обратно в палката си. — Той няма логично обяснение за събитията, не ги смята за обичайни и нормални. Нещо повече, и то е най-важното, тоя е готов да допусне, че не е добре психически. А това е един от първите признаци на здравето. Истински болният не се смята за болен и именно от това произтичат проблемите. Ако на нашия болен можеше да се каже: „Ти, приятелче си болен, на теб ти се причуват гласове и затова, когато следващия път чуеш гласа да ти заповядва да заколиш доктора, знай, че това е проява на болестта, лягай в кревата, завивай се с одеялото и не се подчинявай на този лош глас“, световната психиатрия не би имала никакви проблеми. Бедата е там, че те са сигурни в своята пълноценност и смятат, че всичко им е наред. Затова са и опасни. Малко ли неща би могъл да им заповядва гласът, а това е непредсказуемо.
— Значи смяташ, че Базанов не е такъв?
— Абсолютно — без колебание отвърна докторката. — Аз самата не разбирам какво би могло да му се е случило. Всъщност, допускам, че просто лъже, че симулира психическо отклонение. Наели са го за убийството и са го посъветвали да пробута легендата за гласа, в случай че го заловят. Едно нещо е убийството, извършено от побъркан, и съвсем друго — килърството. Но аз, Настя, не вярвам в това. Вече няма глупаци. За поръчково убийство у нас все още съществува шанс да остане жив. На колкото и да го осъдят, все някога ще излезе на свобода. Като се вземе предвид олигофренията му, няма да му дадат смъртно наказание. За убийство в състояние на психическа неуравновесеност той автоматически попада в специализирана болница и там си остава завинаги. Оттам излизане няма и това е прекрасно известно на всички. А ако някой случайно излезе, то ще да е с разбит мозък и атрофирали мускули. Не познавам човек, който доброволно би се обрекъл на такова нещо. Може в затвора да е страшно и тежко, но все пак е някакъв живот. А в болниците, където държат невменяемите престъпници, живот няма. Само един безкраен ужас, болка и страдание. А след това, когато лекарствата направят своето — пълно безразличие и съществуване на низше създание.
Двадесет и четиригодишният Кирил Базанов беше общ работник в обувна фабрика. На времето беше завършил специализирано училище за деца с дефекти в умственото развитие. Разбира се, после за никакъв институт не би могло и дума да стане, а виж в армията го взели с най-голямо удоволствие, макар и да не би трябвало. Добродушен, сговорчив, дисциплиниран — как се изпуска такова момче. И военната комисия не го бе изпуснала. Е, понякога имал внезапни изблици на неконтролируема ярост, но след това му минавало всичко и той се успокоявал също толкова бързо, колкото бързо и избухвал. Бил извънредно податлив на внушения, нещо което бе характерно почти за всички, страдащи от олигофрения. След армията започнал като общ работник във фабриката за обувки, защото му липсвали способности за нещо по-сериозно. За килърство тук не можеше да се говори. Не ставаше наемен убиец от олигофрен, макар и в степен на лека дебилност.