Те се облякоха, излязоха заедно на улицата и бавно се отправиха към метрото. За Настя бе по-удобна станция „Тверская“, но тя не обичаше да гази из локвите и предпочиташе „Чеховская“. Обаче Юра я поведе в съвсем друга посока.
— Да отидем до „Тверская“ — рече той с нетърпящ възражения тон. — Ще подишаме чист въздух.
Настя покорно го последва. Впрочем, тя почти бе отворила уста, за да се откаже категорично от разходката, но изведнъж си спомни, че приятелката му скоро имаше рожден ден. Вероятно Юра възнамеряваше да й купи подарък и му бе необходим консултант по женските въпроси.
Оказа се права. Коротков я отведе първо в „Галантерия“, после в „Берьозка“ — и така посетиха почти всички луксозни магазини по протежението на улица „Тверская“. В крайна сметка, избраха за Людмила красив комплект от малахит в „капково“ сребро, а Настя си купи няколко чорапогащника. „Щом съм тръгнала да вървя пеша, поне трябва да извлека някаква полза от това“ — мислеше си тя и към чорапогащите прибави още сапун, паста за зъби и шампоан. Тези запаси щяха да й стигнат за около два месеца и поне за такива прозаични неща нямаше да се безпокои известно време.
% % %
Павел се чувстваше съвсем зле, но знаеше, че скоро ще му мине, и трябваше само малко да потърпи. Той също притежаваше природна дарба като членовете на своята група, но неговите способности бяха далеч по-слаби. Можеше да застави човека да се вцепени, да се отпусне, да не се съпротивлява, но това изискваше колосално напрежение и му действаше толкова изтощително, че после му бе необходимо доста време, за да дойде на себе си. Дори Рита можеше да го прави без никакви усилия. А да накара някого да стори нещо, потискайки волята му и натрапвайки му своята, Павел Сауляк не можеше при никакви обстоятелства. Това го умееше добре Миша Ларкин, но той практически можеше всичко.
Павел беше роден в Унгария в семейството на военен аташе и ранното му детство премина в тесния и затворен свят на съветската посолска колония. Баща му, кадрови офицер, от малък бе приучил сина си към дисциплина и бе успял да му внуши мисълта, че един път завинаги установеният ред е нещо отлично, рационално и удобно за всички. Павел му повярва и с всеки изминал ден се убеждаваше в правотата на бащините си думи.
През ония години се казваше Владимир, пък и фамилията му беше съвсем друга. Беше талантливо, весело и общително момче, говореше еднакво добре руски и унгарски език, затова родителите му не го записаха в руското посолско училище, а в най-престижното градско унгарско учебно заведение, където се обучаваха децата на партийно-държавния елит. Володя си спечели множество приятели, често гостуваше на своите съученици и това стана добър и напълно благопристоен повод родителите му да започнат да се запознават с техните бащи и майки.
По това време посланик на СССР в Унгарската република беше човек, който в недалечно бъдеще щеше да оглави КГБ и да преобърне наопаки живота на симпатичното общително момче, синът на военния аташе. Но кой тогава би могъл да го предвиди...
От Унгария последва преместване в Чехословакия, откъдето Володиното семейство окончателно се завърна в Москва след „Пражката пролет“ през 1968 година. Владимир беше на седемнадесет, тъкмо бе завършил училище и свободно говореше унгарски и чешки. Вратата към Висшата школа на КГБ му беше отворена. Преди това обаче, трябваше да отбие военната си служба, но армията не го плашеше, защото физически беше добре развит, беше здрав и бе привикнал към дисциплината. Казармата наистина не му се стори никак ужасна. Служеше добре, нещо повече — служеше с удоволствие. Той ни най-малко не се дразнеше от неща, които изваждаха извън релси другите войници. Лягането и ставането в точно определен час, физзарядките, изтощителните кросове и гимнастическите тренировки, зубренето на устави и инструкции, миенето на подовете — всичко това му се удаваше леко, без да му причини ни най-малкия дискомфорт. Именно така Володя бе проживял целия си досегашен живот, именно в това още от люлката го бе възпитавал баща му — безпрекословно подчинение на по-старшите, твърда дисциплина и спазване на установения ред. Не трябва да мислиш за нищо, не трябва да вземаш никакви решения — заради теб други са го измислили и решили, твоята работа е само да го изпълняваш. Това устройваше Володя. Той имаше ярко и богато въображение, а душата му беше „мрачна каменна къща с плътно заковани кепенци, в чиито здрачни покои се правеха пирове“, както бе писал Кречмър за хората, подобни нему. И Володя се радваше, че е лишен от необходимостта да взема дребни повседневни решения, което бе му отнемало от времето, от вниманието и от силите, необходими му за живота в неговия искрящ вътрешен свят.