Председателят повече не го викаше при себе си и не му предлагаше нищо.
% % %
Веднъж след три месеца, когато Владимир дежуреше в управлението, позвъниха от болницата на КГБ и помолиха да им бъде изпратен офицер, знаещ чужди езици. Линейката на „Бърза помощ“ била докарала някакъв мъж, на когото му станало лошо на улицата вследствие на побой. Той нямал документи, на руски език не можел да разговаря, а по вида и дрехите му си личало, че бил от Запада, а не от покрайнините на могъщия и многонационален СССР. Главният дежурен изпрати Владимир да отиде и да види каква е работата.
Когато той пристигна в болницата, въведоха го в приемната и го помолиха да почака. Буквално след минута нахълтаха трима яки бабаита, извиха му ръцете зад гърба, свалиха му панталона и разголвайки задните му полукълба, инжектираха му конска доза аминазин. По онова време бе прието така да се започва работа с болни, намиращи се в състояние на душевно разстройство, обществено опасни и буйстващи.
Изминаха няколко дена и лекарят сметна, че инжектираното вече е достатъчно, и че с болния може да се поговори.
— Защо съм тук? — ужасено питаше Владимир. — Станала е някаква грешка, ужасна грешка, уверявам ви! Взели сте ме за някой друг.
— Че как така за някой друг — с привидно ласкав глас отвърна докторът. — Та нали вие...
И, поглеждайки в болничната карта, той назова името, презимето, фамилията, годината на раждане, домашния адрес, номера на телефона, званието и длъжността му в КГБ.
— Да, това съм аз — объркано призна Владимир. — Но защо, заради какво? Какво се е случило?
— Драги мой, вие сте си седял в службата, гледал сте сейфа и сте твърдял, че можете да го отворите с поглед. Съгласете се, че това не може да се счита за нормално поведение. Разбира се, че сте болен, и ние ще ви лекуваме.
Повече Володя не попита какво се е случило и защо се намира тук. Председателят леко и непринудено се бе разправил с него заради неподчинението му и за детинския му опит да морализаторства. И за онзи последен поглед, от който много опитният председател го бе хвърлило в огън, от който краката и ръцете му бяха натежали като оловни, и от който изведнъж му се бе приискало да каже:
— Добре, синко, работи в Китай. Хубава страна. А за Унгария и Чехословакия ще намерим други специалисти. Ти си прав, не бива да работиш против тях.
В този миг председателят бе бил напълно сигурен, че ако произнесе тези думи, всичко изведнъж ще стане много лесно и просто. И толкова хубаво...
Мигът бе продължил всичко на всичко три секунди, но председателят не му го беше простил.
Владимир остана в болницата. Беше му предопределено от председателя да излезе оттам след няколко години като пълен инвалид, слаб и полуобезумял, нищо не знаещ и нищо не помнещ.
И това предопределение би се осъществило, ако не беше Владимир Василиевич Булатников, който извади Владимир от психиатрията, преди да успеят да го осакатят съвсем. Естествено, бе го взел напълно легално, не го бе откраднал, не го беше откарал под прикритието на непрогледен нощен мрак. Просто бе успял някак да издейства изписването му. Разбира се, Володя бе отстранен от системата на КГБ поради влошено състояние на здравето. Бе прекрачил прага на тази болница, намираща се недалеч от метростанция „Октябрское поле“, като пращящ от сили и здраве преуспяващ майор от КГБ, а бе излязъл след три месеца от нея като никой. Краката едва го държаха, коленете му застрашително се подгъваха. От лекарствата, които му бяха инжектирали, много бяха пострадали очите му и той почти нищо не виждаше. Беше слаб и немощен. Но главата му си беше наред и разсъждаваше нормално. Паметта обаче започваше да му изневерява, защото всичките тези лекарства преди всичко атакуваха паметта.
Булатников се грижеше за него като истински болногледач. Даваше му витамини, купуваше му от пазара пресни продукти, водеше го на разходка в парка, придържайки го за лакътя. Викаше му и офталмолог, който лекуваше ретината на очите му.
Булатников много скоро му разказа за своя план. Злощастният болен бивш майор от КГБ трябваше да изчезне и негово място да се появи човек с друго име и друга биография. Този човек трябваше да оглави група от хора, които щедро са надарени от природата, да ги обучи как да използват дарбата си и да ги управлява. На Булатников му беше нужен именно Владимир, защото само в него щастливо се съчетаваха такива необходими за реализацията на замисъла му лични черти и качества. Той владееше методиката за тренировките и можеше да се оправя с проблемите. Разбираше от оперативна дейност, имаше специално образование и практически навици. Ме умееше да работи нищо друго, освен това, нямаше никаква друга професия, а го бяха лишили от работата му. Нещо повече, бяха го лишили от нея незаслужено, подло, коварно, нанасяйки му удар в гърба. И най-главното — особено цинично, превръщайки една невинна шега, изречена в поверителен разговор, в основно оръжие за унищожаването му. Не на последно място бе и фактът, че Владимир беше сам на този свят — баща му беше починал преди няколко години, майка му също се беше споминала наскоро, братя и сестри нямаше, нямаше жена и деца. С други думи, неговото изчезване не би причинило никому мъка и болка.