Така се появи Павел Сауляк. А после и групата — Рита Дугенец, младичка и наивна; безобидният несретник Миша Ларкин; аферистът-спекулант Гарик Асатурян и пострадалият от слабостта си към жените Карл Фридрихович Рифиниус. Всичките бе ги открил и бе ги отървал от бедите им Булатников, но пряко с тях работеше само Павел. Дори името на Владимир Василиевич беше забранено да се споменава. Павел се занимаваше с всекиго индивидуално, следвайки стриктно методиката, която бе разработена в секретната Лаборатория. И все повече се убеждаваше, че тази методика настина беше хубава и грамотна. Даже Рита, която не умееше нищо друго, освен да кара своя съсед да излива водката си в мивката, се научи да върши поразителни неща. Единствените й недостатъци бяха нейната доброта и наивността й. Тя не можеше да внушава на хората нищо, което заплашваше живота им, ако сама знаеше, че това е опасно. При мисълта, че с внушението си поставя под угроза нечий живот, мигновено отслабваше и губеше способността си да работи.
— Аз не мога да причинявам смърт — казваше виновно. — Прости ми, Паша. Не се получава при мен. Това все пак е голям грях.
Павел не настояваше. Нямаше смисъл да пречупва психиката на момичето. Затова се стараеше да използва Рита при по-малко сложни задачи, когато съдържанието на внушението въобще не подсказваше за намерение да се причини смърт. Например, онзи случай със Семьонов. На Рита въобще не й бе минало през главата към какво го тласка в качеството му на шофьор. Тя никога не бе имала кола, никога не бе шофирала и въобще лошо се оправяше с правилника за пътното движение. Беше абсолютно сигурна, че му внушава обикновено придвижване по определен маршрут, съобразен с някакъв временен график. Такова поръчение бе изпълнявала десетки пъти и не виждаше в него нищо опасно и осъдително.
Рита, която не се чувстваше виновна за нищо, деветнайсетгодишна, наивна и влюбена, веднага бе започнала да говори с Павел на „ти“. В този смисъл тя беше и единствената в цялата група. Тримата мъже, далече по-отчетливо представящи си степента на своята зависимост от Павел, се обръщаха към него по име и презиме и на „вие“. Много добре разбираха, че той им е шеф и работодател, а те — подчинени.
И само Рита виждаше в Павел приказния принц, който е толкова добър, че й бе предоставил самостоятелно жилище, дал й бе възможност да завърши икономическия техникум и на всичко отгоре й плащаше добри пари за дребни услуги. Тя толкова го обичаше, беше му така благодарна, че беше готова и безплатно да му помага.
За съжаление, тогава Павел не беше разбрал много неща. И чак след като се върна след двегодишно пребиваване в затвора, очите му се отвориха.
Преди седмица беше я предупредил, че ще се появи след около месец. Така го беше планирал — да си свърши работата за един месец и да се завърне при нея. Но едва беше изтекла една седмица и за своя изненада, бе започнал да тъгува по Рита. Не, работата не беше в това, че я обичаше. Павел не бе обичал никога и никого. За душата му бе достатъчен самият той, а за тялото му съществуваха множество жени, които можеше да използва в случай на физиологична необходимост за пари или безплатно, но без думи и обвързвания.
За пръв път се бе оказал в ситуация, при която никой нищо не решаваше и не измисляше вместо него.
След като го бяха изхвърлили от КГБ, беше се сдобил с шеф в лицето на Булатников. И отново обичайната дисциплина, и отново всичко се свеждаше до това — как по най-добрия начин да бъде изпълнена заповедта или конкретната задача. Поръчките търсеше лично Булатников, издаваше заповед на Павел и после му даваше парите. След смъртта на Булатников Павел Сауляк се бе скрил в затворническата колония и отново бе попаднал в обстановка, където всичко ставаше по разписание, където се брояха часовете и минутите, където стриктно се спазваха дисциплината, редът, йерархията и законите. Излизайки от затвора, веднага бе попаднал в ръцете на Минаев, който му бе възложил задача. И отново познатото — приемаш поръчката — организираш изпълнението й — получаваш парите.