А сега? Сега Павел нямаше шеф, никой не го ръководеше, никой не решаваше вместо него какви поръчения трябва да изпълни, от кои да се откаже, колко пари да поиска за една поръчка и колко за друга. Не се чувстваше уютно, беше объркан, не можеше да живее така. Просто не умееше. Никога не бяха го обучавали как да взема решения, как да се разпорежда със собствения си живот. Виж, с чуждия можеше. Но със своя — не.
Като дете бе имал строги и взискателни родители, след това армията, Висшата школа на КГБ, след това офицерско звание, след това заради него бе решавал Булатников, а след Булатников — съдът и началникът на колонията.
И ето че бе започнало да го тегли към Рита, която бе станала още по-беззащитна и объркана. Струваше му се, че ако се намираше близо до нея, би придобил някаква увереност в себе си. Щом носеше отговорност за Рита, значи тази отговорност би му станала нещо като командир, който ще му подскаже какво решение трябва да се вземе. Рита се нуждаеше от него и може би съзнанието за това щеше да го вразуми и да го научи как да живее по-нататък.
Толкова неочаквано се бе затъжил за нея. Бе й звънил вчера, звъни й и днес, звъни й двадесет пъти — и сутринта и през деня и през нощта, но никой не вдигаше слушалката в жилището й. Имаше и служебния й телефонен номер, но се страхуваше да се обажда в спестовната банка. Това противоречеше на принципите му и би могло да се окаже опасно. Рита живееше сама и никой освен нея не би могъл да вдигне домашния й телефон, но в банката имаше много народ и не биваше някой да разбере, че я търси мъж. Тя, разбира се, беше много дисциплинирана и никога никому не би споменала името му, но бе възможно от радостна изненада да загуби самоконтрол и неволно да го произнесе. А такава перспектива никак не му допадаше.
„Защо ли Рита не се обажда?“ — питаше се мрачно Павел вече за кой ли път. Ако това се бе случило преди две години, въобще не би му минало през ума да се безпокои. Тя беше свободна жена, би могла да си има приятели и просто да нощува у тях. Нищо странно. Но сега, след като бяха прекарали заедно две седмици, Рита не би могла да нощува при друг мъж. Беше сигурен в това. „Къде би могла да е?“
Павел с усилие се надигна от дивана, на който лежеше, и излезе на улицата. Телефонният автомат се намираше до входа на пощата. Пусна един жетон и набра номера на Рита.
Този път слушалката бе вдигната, но гласът, който прозвуча в нея, беше мъжки:
— Ало! Слушам ви. Ало!
— Здравейте — спокойно произнесе Павел, макар вътре в него всичко да се късаше на парчета. — Може ли да се обади Светлана Евгениевна?
— Светлана Евгениевна? — повтори мъжът и на Павел му се стори, че беше объркан. — Знаете ли, тя излезе буквално за пет минути. Бихте ли позвънил след малко? Или може би да й предам нещо?
— Благодаря ви — все така спокойно отвърна Павел. — Предайте й, моля, че се е обаждал Мартиненко. Ако не възразявате, ще я потърся по-късно.
Той окачи слушалката и се облегна на телефонната кабина. „Значи така. Рита я няма вкъщи, но там има някакъв мъж. Не й е любовник, нито пък обикновен приятел. Не е човек, който има право да бъде там и добре да знае кой живее в това жилище. Това е някакъв съвсем чужд човек — някой, на когото не му е известно, че на този номер не би се обадила никаква Светлана Евгениевна, защото такава няма. Иначе би казал, че е станала грешка. С Рита се е случило нещо лошо...“
И в този момент абсолютно неочаквано Павел си спомни за една друга жена, която вече бе успял да заличи в паметта си. Спомни си за тази жена, която го бе спасила.
Спомни си за Настя.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Генерал Минаев не повярва на ушите си, дочувайки в слушалката гласа на Павел. „Това се казва късмет!“ — рече си доволно. Вече бе решил, че се крие от него, и обмисляше възможността да го издирва. Но той му бе позвънил сам — нещо което бе добре дошло за Антон Андреевич. Той би могъл да го извика при себе си всеки момент, дори да не знаеше къде точно се намира — имаха си уговорен начин за връзка. Но подобно извикване би го накарало да бъде по-предпазлив, а това на Минаев не му се искаше да става. Позвъняването на Павел по собствена инициатива си беше къде-къде по-добре.
— Къде се бяхте дянал, Павел? — попита колкото се може по-дружелюбно генералът, стараейки се да не показва радостната си възбуда и заинтересоваността си. — Бях започнал да се безпокоя да не би да ви се е случило нещо.
— Почивам си. Изпълних всичките ви условия и считам, че имам право на почивка. Или може би вие сте на друго мнение по този въпрос?