— Не не — побърза да отвърне Минаев, — разбира се, че трябва да си отдъхнете. Нашето споразумение си остава в сила. Изпълнихте моето поръчение и можете да ползвате жилището, колата и документите.
— Антон Андреевич, на мен ми е нужна онази жена, която ме докара в Москва от Самара.
— Какво означава „нужна“? — наостри уши Минаев. — За какво ви е? Какви проблеми имате, Павел?
— Просто тя ми хареса. Искам да се срещна с нея и да се опознаем по-добре. Сега разполагам с време за това. Дайте ми телефона й.
— Но...
Минаев се обърка. Въобще не беше очаквал такава молба, не беше готов за нея и не можеше да измисли как да постъпи.
— Виждате ли, това не е съвсем удобно.
— Че защо? Ние се познаваме, аз не съм чужд човек за нея.
— Ако тя беше пожелала да й позвъните, би ви оставила номера на телефона си. И щом като не го е направила.
— Чуйте ме, Антон Андреевич — сухо рече Павел, — аз бих могъл да започна да я издирвам по фамилията й от онзи фалшив паспорт. Между другото, бях много учуден, че не сте я застраховал от подобна възможност.
Да не би да ви се иска тя да си навлече неприятности?
Минаев настръхна. Разбира се, Сауляк беше прав, но не биваше да му го признава. И ако той започнеше да прави справки и да издирва Анастасия Павловна Сауляк, при това и чрез милицията, момичето наистина щеше да си има доста неприятности.
— Е, добре — предаде се неохотно Минаев, — записвайте.
И му продиктува домашния й телефон.
— Впрочем, коя е тя в действителност? — поинтересува се Павел Сауляк.
— Ами... — направи многозначителна пауза Антон Андреевич, — това си е нейна собствена професионална тайна. Нека сама ви я разкрие, ако пожелае.
След като вече бе взел решението, той се успокои. В края на краищата, Павел беше изпълнил поръчението и сега вече нямаше никакво значение дали ще узнае, че е докаран от Самара с помощта на милицията. Това преди би могло да го изплаши, да го разсърди и той да се откачи от въдицата. Но сега беше все едно. Освен това, Павел трябваше да бъде намерен и при тази ситуация беше близко до ума, че той трябваше да се появи някъде около момичето.
% % %
Денят започна много напрегнато. На всичко отгоре, Гордеев извика Настя и й заповяда незабавно да тръгва към министерството.
— При тях се е появила някаква любопитна информация за серийните убийства, върви и виж каква е работата.
— Че кой ще ми я покаже — махна скептично с ръка тя. — Те си пазят информацията като куче на сено. Не могат да я използват, но и на други не я дават.
— Коновалов ще уреди всичко. Той ни е нещо като длъжник за това, че ти му докара онзи Сауляк от Самара. Уговорил съм се с него, ще ти покаже всичките материали.
Но се оказа, че не е толкова лесно Настя да се добере до генерал Коновалов. Гордеев се бе разбрал с него, че той ще й предостави материалите, но в уговорката им съвсем не влизаше „клаузата“, че Александър Семьонович ще си стои в кабинета, без да мърда никъде, и ще приеме без ред сътрудничката на милицията от „Петровка“ 38.
Настя търпеливо седеше в приемната, а Коновалов ту отиваше някъде, ту се връщаше и нареждаше на секретаря си срочно да издири някого и да го извика в кабинета му, ту пак излизаше и се връщаше в нечия компания и на Настя й се налагаше да изчаква излизането на поредния посетител. Най-сетне към пет часа й се удаде да влезе в генералския кабинет. Но вече не й се искаше нищо, не й бяха нужни никакви серийни убийства, защото ужасно съжаляваше за напразно пропиляното в приемната време.
— Седнете — с рязък и не особено вежлив тон й нареди Коновалов, посочвайки й един стол. — Погледнете това, но бързичко, по диагонал. Ние създаваме група по тези случаи. Ако желаете, можете да вземете участие.
Той небрежно хвърли пред нея папката с материалите и се задълбочи в някакви книжа.
Настя се зае да преглежда документите. В тях не откри нищо ново — неразкритите убийства от периода 1992-1993 година. Всичко това го бе чела преди. Тук бяха и убийствата на децата от Уралск. „Защо ми дадоха това? — питаше се озадачено. — И защо чак сега са решили да създават група? Случаите отдавна се намират под контрола на министерството. Нима чак сега са се събудили? А ето каква била работата. Сега разбирам защо са се поразмърдали.“
В една от областите, където през 1992 година бяха намерени убити шест девойки, бил открит труп на мъж. По онова време убийствата на момичетата били обединени в обща серия, защото на всяко от тях убиецът свалял едната обеца и я пъхал в устата на жертвата. В устата на убития мъж също била намерена обеца. Отначало решили, че онзи същият маниак пак се е заел със зловещия си занаят. Убитият бил дактилоскопиран, взели от него всевъзможни образци и изведнъж с изненада установили, че в една или друга форма негови следи имало около всяко от загиналите момичета. Излизало, че той е убиецът-маниак. Но в такъв случай, кой го беше убил? Който и да е бил, този негов убиец съвсем точно е знаел кого и защо го убива. Обецата в устата на убития мъж не беше случайност, а напротив — този факт бе особено красноречив.