— Напълно е възможно — съгласи се Коновалов. — Вече разбирам Гордеев.
— В какъв смисъл? — учуди се Настя.
— Действително, освен вас, никой друг не би могъл да изведе онзи човек от Самара. Имам предвид, на никого освен на вас не би могло да му хрумне как да стане това. Не искате ли да си помислите за промяна в местоработата си?
Настя се намръщи от досада. Дори не бе и предполагала, че този разговор ще завърши толкова банално. Коновалов бе изсмукал идеята й, междувременно бе направил преценката си за какво би могла да му послужи и накрая й бе предложил да изостави своя екип. Сякаш добри работници бяха нужни само на главното управление, а за „Петровка“ — каквото остане. Тя с неочаквана топлина си помисли за един друг генерал, който по ранг бе равен на Коновалов, но ръководеше друго направление в министерството. Иван Алексеевич Заточний я познаваше отдавна и далеч по-добре от Коновалов и Настя нито за секунда не се съмняваше, че той с огромно удоволствие би я взел на работа при себе си, би я настанил в щаба и би й възложил да се занимава информационно-аналитична дейност — това, което тя умееше да върши най-добре и обичаше най-много. Но Иван Алексеевич, не би си позволил да й предложи да изостави своя екип, да изостави полковник Гордеев, а също така верния си приятел Юра Коротков, майтапчията Коля Селуянов, добродушния и старателен Миша Доценко и така нататък. Само един път преди няколко месеца, когато бе започнато разследване за отношенията на Настя с мафиотските структури, Заточний бе й казал: „Не се тревожете Анастасия. Дори и да се окаже, че на вашето ръководство му липсва сиво мозъчно вещество и ви предложи да напуснете службата, вие няма да останете без работа. Аз ви обещавам това.“ За щастие, сивото мозъчно вещество на шефовете й се бе оказало достатъчно и нещата около служебното разследване бяха стигнали до благополучен за нея край.
Генерал Коновалов продължаваше да я гледа изпитателно и малко насмешливо.
— Не искате ли да работите за мен? — повтори въпроса си вече в по-конкретна форма.
— Моля за извинение — отвърна Настя с равен безизразен глас.
— Няма нищо. Не се извинявайте — неочаквано се развесели генералът. — Аз от дълги години познавам вашия началник Гордеев. И знам, че никой не го напуска по собствена инициатива. Това се случва само тогава, когато на някого от другата служба могат да му дадат жилище или съществува възможност за повишение. Но ако съществува дори и най-малката възможност да не отиде — остава. Вашият началник, майор Каменская, е уникален човек и аз се радвам, че разбирате това. Ами в групата за разкриване на престъпленията, за която си говорихме с вас, ще се включите ли?
— Зависи какво ще ме карате да върша.
— А вие какво бихте искала?
— Александър Семьонович, плаши ме вашата доброта — пошегува се Настя. — Когато много голям началник пита много малък подчинен: „А какво бихте искал?“, това е верен признак, че времето отива на развала.
— Престанете — намръщи се генералът. — Вие отдавна вече не сте, малко момиченце, чиито таланти трябва да се рекламират на всеки ъгъл и при всеки удобен случай да ви се доказва, че сте умна и грамотна. Познавате добре цялото министерство, а аз имам предвид името ви и някои ваши успехи. Между другото, носят се клюки за вас. За вас се разказват легенди и най-различни гадости. И ако това не ви е известно, трябва да го узнаете. Отдавна сте надраснала длъжността си при Гордеев и щом ви харесва да работите при него, то това означава, че всички останали трябва да се отнасят към вас като към по-старши редови оперативен работник. Вашата длъжност си е лична ваша работа и ваш собствен избор. Но виж, вашата репутация е нещо съвсем друго. Затова не трябва да иронизирате и да говорите за мен като за много голям началник, а за себе си — като за много малък подчинен. Началникът ви Гордеев ми е споменавал, че е невъзможно човек да ви застави да правите нещо, което вие не искате. И че никакви заповеди не помагали. Това, разбира се, не е по офицерски и едва ли трябва да ви хваля за това. Това е въпрос на дисциплина и нека Гордеев си има главоболия с него. Обаче не бих искал насила да ви карам да се занимавате с някаква дейност, която не ви допада. Затова ви питам в коя област бихте искала да работите?
Настя се опита да се сдържи, но не успя и избухна в смях.
— Ловко ме омотахте, Александър Семьонович. Отначало ми показахте сладко бонбонче във вид на загадъчни престъпления, а след това наговорихте купища комплименти по повод на моята гениалност, като междувременно всячески демонстрирахте, че не възнамерявате да ме притискате и да посягате на независимостта ми. И ето ме цялата във ваша власт.