— Значи сте съгласна?
— Че къде ще се дявам, Александър Семьонович! Разбира се, че съм съгласна. Дайте ми материалите за личния състав във всички райони,
където са станали убийствата. Нека това бъде сферата на моята дейност.
— Боже мой, та това е такава скука, Анастасия Павловна. Съставете списъка на въпросите си и ми го предайте, а аз ще се разпоредя някой чиновник да се заеме с това. Пък вие правете нещо по-творческо.
— Не ме разбрахте, Александър Семьонович — въздъхна Настя. — Вие нищо не разбрахте. Никой чиновник няма да направи това, което трябва, с тия материали.
— Да не сте предубедена в добросъвестността на моите служители? — сбърчи вежди Коновалов и за пръв път от началото на целия им разговор в гласа му се прокрадна раздразнение.
— Дори и сто пъти по-добросъвестни да бъдат, никаква полза няма да има от тяхното старание. Всяка скучна и отегчителна работа се превръща в празник, ако в главата ти има идея, която си измислил сам и сега я проверяваш в реалността. И в процеса на тази тягостна работа ти хрумват все нови и нови идеи. Това е по същество творческото в оперативната работа. А чиновниците, които вие ще натоварите да се трудят над списъците, никога нищо няма да измислят, взирайки се във фамилиите, длъжностите и номерата на заповедите. Защото зад всичко това не стои дори и частица от тяхна собствена идея, няма частица от фантазията им, а има глупаво разпореждане на глупав началник по молба на някаква си глупава Каменская.
— Е, добре. Вече ме предупредиха, че сте рязка и груба. Но поне сте убедителна. Какви сведения са ви необходими?
Настя бързо му изброи информацията по личните дела, която би могла да й е нужна.
— И още телефонните номера на сътрудниците от тези райони, на които по всяко време на денонощието бих могла да им позвъня и да им задавам най-различни въпроси.
— Ще получите всичко в близките дни — обеща й Коновалов на сбогуване. — Поздравете от мен Гордеев.
Макар вече да бе станало късно, Настя реши все пак да се върне в службата си. Гордеев беше в своя кабинет и отвътре се чуваше как той на висок глас се караше с някого по телефона.
Настя внимателно открехна вратата и надникна в кабинета — за нейно учудване, там се оказа и Коротков.
— Влизай — рече й шепнешком Юра. — Ние имаме новини. А при теб
как е?
— Същото, само че те не са във връзка с нашата работа. Колобок ме продаде в робство.
— На кого?
— В родното главно управление, на Коновалов.
— Задълго ли?
— Както се случи. Но това не означава, че няма да работя тук. Нали познаваш психологията на нашето ръководство: най-главното ще го правите в работно време, онова, което не е най-главно, но е също много важно — в извънработно време. А всичката останала работа си я вършете, когато искате, но да бъде свършена. Така че новата задача не отменя старите. Та какво, казваш, ново имаме тук?
— Идентифицирали са сивокосия.
— Нима?! Истина ли е това?
— Струва ми се, че е истина. Нали го чуваш Колобок как се кара с окръга. Те имат съвсем точна инструкция какво трябва да бъде направено, когато е открит труп без документи. И ние с теб си седим като порядъчни хора на „Петровка“ в очакване кога изпълнението на тази инструкция ще ни донесе дългоочакваните плодове. А днес стана ясно, че те дори не са си и помисляли да направят нещо. Изпратили трупа в моргата и чакат кога ще пристигне някаква ориентировка за лицето, обявено за издирване. Виждаш ли какви тарикати са? Решили да почакат, докато някой се сети за този посивял чичко и дотича в участъка, за да съобщи, че е изчезнал. А пък, както знаеш, милицията никак не обича да приема такива заявления. Тя винаги се старае да убеди заявителя, че човекът просто е излязъл да се поразходи и след седмица ще се върне. Накратко, седмица-две след заявлението може да започнат следствено дело, но това не е съвсем сигурно. След още известно време ще тръгне ориентировката със снимката и с описанието на дрехите. Та тъкмо този сладостен момент нашите приятели от Крьшатское решили да дочакат. Представяш ли си в каква ярост изпадна Колобок?
— И кой се е сетил за нашия сивокос? Близките му?
— Представи си, съседите. Оказва се, че той имал две кучета — ирландски сетери. Те искат да пишкат, да акат и да ядат. А никой не ги хранел и не ги извеждал. Започнали да вият и да лаят. После вече скимтели от ужас. Съседите се разтревожили, все пак самотен е човекът, щом кучетата така се държат, значи се е случило нещо лошо. Така и се оказало.