В този момент Виктор Алексеевич най-сетне престана да обяснява на окръжното управление какво мисли за него, тресна слушалката и избърса плешивината си с огромна носна кърпа.
— Появи ли се — измърмори, но без никаква злоба. — Вече си мислех, че си останала там завинаги. Е, какво? Примами ли те Семьонич?
— Опита се. Но аз съм устойчива. Не му се дадох.
— Ами какво стана с групата? Да не би да си се отказала?
— Съгласих се. Интересно ми е. Не трябваше ли?
— Трябваше, трябваше — някак разсеяно кимна с плешивата си глава Виктор Алексеевич, като че ли въпросът за работата на Каменская в състава на министерската бригада го интересуваше най-малко от всичко на този свят.
По първоначални данни, убитият в Крилатское мъж се оказа Константин Фьодорович Ревенко, неработещ, ерген. Според думите на съседите, Ревенко бил тих, спокоен човек, не са го посещавали шумни компании. Съдейки по обстановката в жилището му, той е бил съвсем независим финансово, но без свойствения за новобогаташите шик. Скъпите и старателно поддържани пушки говореха за страстта му към лова, както впрочем и двете кучета от ловджийска порода. Дамски вещи не бяха открити, от което можеше да се направи извод, че ако са го посещавали дами, то те не са се задържали задълго. Малко преди гибелта си Ревенко пътувал извън Москва за три дена и бил оставил на съседа си ключ, за да наглежда кучетата му.
— Нищо не разбирам — унило рече Настя. — Какво общо би могъл да има този Ревенко с пъргавия Асатурян? Какъв е бил по професия?
— Много ти се иска да знаеш — усмихна се Коротков. — Бъди благодарна, че поне знаем името и адреса му. А подробностите — най-малко след два дена. Но знаеш ли, ти беше права. При този Ревенко нещо не е наред. Момчетата, които открили жилището му, намерили много оскъдно количество документи. Квитанции за наем, за електричество, телефон и две спестовни книжки — в рубли и в чуждестранна валута. Нищо повече. Да допуснем, че е носил паспорта със себе си и престъпникът му го е откраднал. Ами, всичко останало? Нито диплома за образование, нито трудова книжка, нито свидетелство за раждане — нищичко. Или ги е скрил някъде, или всичко са му откраднали.
— Или ги е нямало въобще.
— Как така?
— Ами, така. Нямало е и край. Не ми харесва тази история, Юра.
Трябва колкото се може по-скоро да разнищим биографията на Ревенко. Със сърцето си чувствам, че ще затънем в този труп за много седмици.
Преди да си тръгне, Настя се отби в дежурната стая за сводките. Сутринта не бе успяла да ги прегледа и възнамеряваше да го направи вкъщи. Алексей беше отишъл в Жуковский при родителите си. Старците бяха започнали ремонт и трябваше да им помогне при преместването на мебелите, за да се освободи място за строителните работници.
Седнала във вагона на метрото, Настя предвкусваше тихата самотна вечер и вече си мечтаеше как ще изпие чаша кафе с два сандвича и ще се настани пред компютъра да обработи сводките. Вагонът беше почти празен, наоколо имаше много свободни места и тя не можа да устои на изкушението. За всичко, което касаеше работата й, беше по детски любопитна и нетърпелива. Оглеждайки се крадешком, сякаш се готвеше да направи нещо неприлично, извади от чантата си прихванатите с кламер листи с печатан текст.
Кражби, разбойнически нападения, грабежи, трупове, заявления за изчезнали хора... Настя не се задълбочаваше особено. Очите й привично пълзяха по редовете, спирайки се само на някои ключови думи. Но това не означаваше, че чете невнимателно сводката. Всичко прочетено веднага се наслояваше в паметта й и в нужния момент би могло да бъде извлечено и използвано.
Имаше късмет с автобуса, не й се наложи да го чака дълго и дори не успя да замръзне на спирката. Вкъщи веднага сложи чайника на печката, направи си сандвичи, седна в кухнята и вдигна краката си върху табуретката, държейки в едната си ръка филия хляб с кашкавал, а в другата — листа със сводката. Тези сухи изречения, състоящи се от стандартни словосъчетания и професионални термини тя можеше да ги чете с часове като най-увлекателен приключенски роман.
Откъсна я от това занимание телефонният звън.
— Анастасия Павловна? — прозвуча в слушалката непознат мъжки глас.
— Да. Слушам ви.
— Аз съм Сауляк.
— Павел?! — изуми се тя, тъй като това беше последният човек, когото би очаквала да чуе в този момент. — Какъв вятър ви довя?
— Минаев ми даде вашия номер. Надявам се, че няма да ми се разсърдите за обаждането.
— Още не знам — отвърна сухо Настя. — И по какъв повод ми телефонирате?