— Имам една молба към вас... Дори по-скоро не е молба, а предложение. Бих искал да ви наема, ако е възможно.
— Това е доста проблематично — внимателно рече тя, опитвайки се трескаво да съобрази как да се държи. — А какво собствено ви се е случило?
— Засега не знам, може би и нищо. Разбирате ли, моето момиче. Накратко, не мога да я намеря.
— Извинете ме, Павел, но това не е по моята специалност. Макар, разбира се, вашето доверие да ме ласкае. Но с проследяване на неверни съпруги аз не се занимавам. Обърнете се към някое частно детективско бюро и там ще ви помогнат.
— Вие не ме разбирате — нетърпеливо каза събеседникът й. — Аз не я подозирам в измяна, но се боя, че се е случило нещо лошо с нея.
— Какви основания имате да мислите така?
— Тя не вдига телефонната слушалка. Дори и нощем. Вижте, Настя, само не започвайте да ми обяснявате, че тя нощува у друг мъж. Познавам я прекалено добре.
— Може да е повреден телефонът й. Позвънихте ли поне на входната й врата?
— Аз. Виждате ли, аз не съм в Москва. Пътувам по работа.
— И какво? Искате да отида до жилището й и да позвъня на вратата?
— Да, това искам. Можете ли да го направите? Ще ви заплатя за безпокойството, колкото поискате.
— Глупости дрънкате! Тя работи ли?
— Да. Но нямам телефона в службата й. Разберете най-сетне, тя ме чака две години и след като се завърнах, през цялото време бях при нея. Дори не ми мина през ума да й искам служебния й телефон.
— Е, добре. Да допуснем, че пристигам, звъня на входния звънец и тя ми отваря. По-нататък какво? Какво трябва да й кажа?
Настъпи пауза и Настя нетърпеливо зачака кога Павел ще поднови разговора им.
— Моля ви — най-сетне проговори той. — Направете го. Ще ви платя.
Настя искаше да му откаже, но изведнъж отново я обзе онова
мъчително безпокойство, което непрекъснато я терзаеше след завръщането й от Самара. „Какво ме тревожи така? — помисли си. — Може би тази
приятелка на Павел ще ми помогне да го разбера?“
— Е, добре — отвърна с въздишка. — Диктувайте ми адреса, телефона и имената.
— Маргарита Сергеевна Дугенец, булевард „Севастополский“, номер
44...
— Какво казахте? — прекъсна го Настя. — Маргарита Сергеевна Дугенец?
Тази фамилия беше видяла в сводката. Току-що я бе видяла — буквално преди десет минути. Тя бързо прехвърли листите на масата. Да, така беше — имената и адресът напълно съвпадаха.
— Павел — бързо рече, — най-добре ще бъде, ако веднага се върнете в Москва.
— Защо?
— Повярвайте ми, така наистина ще бъде най-добре. Така или иначе, утре ще започнат да ви търсят.
— Но защо?
— С вашето момиче наистина се е случило нещастие. Убита е. Павел, чуйте ме.
В слушалката се чу нещо като сподавено хриптене или като стон, а в следващата секунда записука сигналът „свободно“. Павел бе затворил апарата.
„Хубава работа!“ Първото нещо, което й дойде на ума, бе че той е убил своята Маргарита и сега се опитваше да разбере дали милицията е открила тялото й. Това бе честа практика сред убийците. Но едва ли Павел Сауляк би се държал толкова стандартно и глупаво. Това бе малко вероятно.
Телефонът отново иззвъня.
— Извинете ме — рече Сауляк. — Аз. не можах да се овладея. Как се е случило?
— А не се ли учудвате как и откъде бих могла да узная за убийството?
— Да. Не мога да разсъждавам съвсем трезво. Рита. Наистина, откъде знаете?
— Нима вашият приятел Минаев не ви е казал, че работя в криминалното следствие?
— Не. Той просто ми даде телефонния ви номер. Какво се е случило с Рита?
— Удушена е. Павел, повярвайте ми, трябва да се върнете. Вие сте първият, върху когото ще падне подозрението, защото сте осъждан. Върнал сте се след излежаването на присъдата си и след две седмици намират приятелката ви убита, а вие се намирате в неизвестност. Цялата милиция ще бъде вдигната накрак, рано или късно ще ви намерят и ще ви докарат в Москва, окован в белезници. Това ли искате? Връщайте се колкото се може по-бързо и се обадете лично в милицията. Така поне няма да имате излишни неприятности.
— Да, права сте.
Гласът му вече бе станал по-спокоен, очевидно шокът от ужасната новина бе започнал да отминава.
— Ще се върна. Още утре. Така действително ще бъде по-добре. Настя...
— Да?
— Вие наистина ли работите в милицията?
— Наистина.
— Ще мога ли да се срещна с вас, като се върна?
— Разбира се. Имате телефона ми, позвънете.
— Имах предвид, ще мога ли да се срещна с вас, преди да се явя в милиционерския участък?