— Да. Кога ще бъдете в Москва?
— Утре около единадесет.
— Тогава ми позвънете в службата. Запишете си номера ми. Обещавам ви, че до обед на никого няма да спомена за вас. Но ако не се явите, ще бъда принудена да го направя. И машината ще бъде пусната в ход. Искам да разберете това.
— Разбирам. Ще дойда, не се съмнявайте. До утре.
Настя внимателно постави слушалката върху апарата.
„Това е положението, драга. Не ти стигат другите неприятности, ами си навличаш и нови. Ами ако не се появи? Ако се възползва от времето, което му даде, да се скрие, да се потопи в тинята и да легне на дъното? Ако не си разбрала нищо от душата му и се окаже, че той има баналното мислене на бивш криминален престъпник? Не, не може да бъде. Павел би могъл да се окаже подлец от най-висока степен, но е съвършено ясно, че не е глупак. Той не би се държал толкова глупаво.“
„Проклет да бъда, ако някога те нараня.“
„Помни какво ти казах.“
* * *
Очарованието на тихата самотна вечер изчезна. Настя започна да нервничи, прехвърляйки отново и отново в ума си разговора с Павел, и се опитваше да разбере дали е постъпила правилно, дали не е допуснала грешка. Сънят й беше неспокоен, въртеше се в леглото и се ядосваше на себе си и на целия свят. От време на време се мъчеше да си спомни лицето на Сауляк, но в паметта й изникваха само отделни детайли — малки очички, обрамчени от безцветни ресници, високо чело, хлътнали бузи, присвити устни, тънък и дълъг нос. Но кой знае защо, всичко това не можеше да се съчетае в общо цяло.
Сутринта се измъкна от завивките измъчена, мрачна и дори горещото кафе и леденият сок не й доставиха радост. Пристигайки в службата, тя се заключи в кабинета си с твърдото намерение да се захване за работа, но никак не й спореше. „Дано по-скоро дойде обед — мислеше си, — и без друго Павел няма да се появи. Напразно му повярвах. Няма начин да не ме излъже. Но аз му дадох думата си и трябва да я удържа. Дано по-бързо мине времето до пладне, тогава с чиста съвест ще позвъня в управлението, което се занимава с убийството на Маргарита Дугенец. Нека започват да го издирват. Може би още не е късно и той няма да успее да се скрие много надалеч.“
Но Павел й телефонира в единадесет и петнадесет.
— Намирам се на летището — прозвуча гласът му. — Къде да отида?
% % %
— Проблемът е в това, че нямам алиби — рече Сауляк.
Седяха в барчето на втория етаж в сградата на градската аерогара. На Настя й се стори, че видът му е по-измъчен и по-болезнен от този, когато бе излязъл през портала на затворническата колония.
— Защо нямате? Нали казахте, че сте отпътувал от Москва преди седмица. Тогава Маргарита е била жива и здрава. Според заключението на експертите, тя е била убита преди три дена. Къде бяхте през тази седмица?
— Вие не ме разбрахте. Аз не мога да представя доказателства, но все пак разполагам с това-онова. Да, аз бях в няколко града, пазя самолетните билети, имам адресни регистрации в хотелите, но под друга фамилия.
— Естествено — усмихна се Настя. — Щом толкова усилено ви пасяха, когато излизахте от затвора, наивно би било да се мисли, че ще живеете с документи, в които фигурират истинските ви имена. Минаев ли ви помогна да се снабдите с нов паспорт?
Павел кимна.
— И вие трябва да разберете, че не мога да афиширам този факт, за да не го злепоставя. Между другото, аз отпътувах, именно защото продължават да ме търсят. Прекарах две седмици в Москва у Рита, тъй като не можех да не го направя. А когато видях, че става опасно, изчезнах. Не трябваше да я посещавам въобще. Но ми беше толкова мъчно за нея...
Настя го изгледа недоверчиво, но си премълча. Павел Сауляк не й приличаше на човек, който е в състояние толкова силно да тъгува по жена, че да забрави за собствената си безопасност. „Впрочем, кой знае. Понякога студените и равнодушни мъже се оказват способни на страстна и всеотдайна любов“ — помисли си колебливо.
— И как ще докажем алибито ви — попита го тя. — Щом не искате да злепоставите Минаев, имате само един изход — да кажете, че сте откраднал паспорта и сте залепил на него своята снимка. Или пък сте го купил от непознат мъж на битака. Вземете грях на душата си и си признайте това, което не сте направил.
— Съветвате ме като актриса-аферистка или като работник от милицията?
— Съветвам ви като глупачка — избухна Настя. — Като последната глупачка, която неизвестно защо се опитва да ви избави от беда. Ами ако сам сте убил това момиче? А пък аз си пия тук кафето с вас и си водя разговори.
— Недейте така — тихо произнесе Сауляк. — Прекрасно знаете, че не съм я убил.