— Откъде мога да знам? И защо трябва да ви вярвам?
— Вие знаете. И ми вярвате.
— Само не ме хипнотизирайте с тези ваши заклинания — сряза го сърдито Настя. — И не ме убеждавайте в нищо. Аз си имам свое професионално достойнство. Не ви измъкнах с толкова мъки от Самара, за да ви предам за разнищване на следователя и да ви изправя пред съда след по-малко от месец. Хайде да се разходим през вашата последна седмица, желателно по часове. Кога отпътувахте от Москва? Само че точно. Часове, минути, номера на полетите — с всички подробности.
Павел отново седеше с притворени очи и старателно изброяваше всички свои придвижвания напоследък, а Настя, отместила встрани хилавия сандвич и чашата с изстинало кафе, си водеше записки.
— В Белгород се настаних в хотел „Юност“, два дена подред пътувах извън града, разхождах се. След това в понеделник вечерта се поразболях и целия вторник лежах в стаята си. В сряда се почувствах по-добре и пак излизах извън града...
— Може ли някой да потвърди, че целия вторник сте прекарал в хотела? — прекъсна го Настя.
Това беше важно, защото Маргарита Дугенец бе убита именно във вторник.
— Дежурната по етаж, камериерката. Камериерката за пръв път дойде да оправи стаята ми към единадесет часа, видя ме, извини се и каза, че ще дойдела по-късно, за да не ме безпокои. Появи се за втори път след около два часа. Казах й да не се притеснява и да почисти. Лежах си в леглото, а тя се разтревожи и ме попита дали не трябва да извика лекар. Аз отказах. Камериерката включи прахосмукачката, мен ме заболя главата и излязох във фоайето, където седи дежурната. Оказа се много мила жена, почерпи ме с чай, докато стаята ми се почистваше.
— Как ви се струва, дали са ви запомнили добре?
— Мисля, че да. Във всеки случай, поне камериерката ме е запомнила. Вечерта се сблъсках с нея в коридора и тя ме попита как се чувствам.
— Дали ще ви разпознаят по снимка?
— Надявам се.
— Добре — рече Настя и решително се изправи. — Седете си тук и не ходете никъде. Трябва да телефонирам. Но ви предупреждавам, Павел, моята доверчивост не е безгранична. Ако се окаже, че ме лъжете, то.
Тя замълча, търсейки подходящата дума. Много й се щеше да каже нещо от рода: „ще ви натикам в пандиза“ или „никога няма да ви го простя това“, но тези фрази воняха на мелодрама от километри.
— То какво? — попита я Сауляк много сериозно.
— Нищо — рязко отвърна Настя. — Но е по-добре за вас да не ме лъжете.
— Вие сте забравила всичко — все така сериозно рече той.
— И какво трябваше да помня?
— Онова, което ви казах. Никога няма да ви нараня.
Сауляк отново спусна клепачи, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад в стола си. За миг на Настя й се стори, че още не са се върнали в Москва, че пътешествието им от Самара към столицата все още продължава, и че не е известно кога и как ще приключи. Всичко си беше същото: позата му, неговото непроницаемо лице-маска, стената от недоверие и отчуждение, стояща между тях.
Тя се отърси от тези мисли, излезе от барчето и се отправи да търси телефон. Върна се след двадесетина минути и завари Павел непомръднал.
— Имате ли жилище в Москва? — попита го, настанявайки се на масичката.
Той мълчаливо кимна, без да отваря очи.
— Трябва да стоите в дома си и да не излизате. Аз уредих нещата така, че фалшивите ви документи да не фигурират никъде. Сега ще отидем с вас на едно място, там ще ви фотографират и се приберете вкъщи. Нашият сътрудник още днес ще отлети за Белгород и ще предостави снимката ви на служителите от хотела, в който сте бил настанен. Ако ви разпознаят и потвърдят всичко, което ми разказахте, считайте, че ви е провървяло. Само ще ви разпитат и вие трябва да разкажете за вашето момиче, за начина й на живот, за познатите й. И това е всичко, повече няма да ви закачат.
— А после ще мога ли пак да пътувам?
— Наложително ли е?
— Засега не ми е възможно да остана в Москва.
— Да не би да се страхувате? — подхвърли насмешливо Настя.
— Жал ми е за труда ви — влезе в тона й Павел. — Нали не ме мъкнахте през половин Русия, само заради това, да ме очистят още през първия месец.
Те излязоха от сградата на аерогарата и отидоха на проспект „Нахимовский“, където ги очакваха сътрудниците на милицията, занимаващи се с убийството на Маргарита Дугенец.
Григорий Валентинович Чинцов с огорчение констатира, че бе останал без работа. Толкова усилия му костваше да заплете интрига в интерес на Малковия екип, а екипът се бе разпаднал. Явно не му се бе разминало без конкуренти. За вкусно парче от криминалната баница винаги се намираха много мераклии. Имаше основания да съжалява, защото Малков добре плащаше. Е, разбира се, би могъл да предложи и на другиго услугите си, само че трябваше да си избере надежден и паралия стопанин. Тези дни му бяха предложили да отиде на преговори при един крупен деец, на когото също му се искаше да изпробва силите си в борбата за президентското кресло.