Пътувайки с колата си, Чинцов прехвърляше в ума си какви са му възможностите и какво би могъл да предложи на новия си работодател. За зла участ, Сауляк се бе откачил от въдичката му. Беше обещал да се появи след някое време, но един Господ знаеше кога ще е това. Малков бе заповядал да не го притиска, да го остави да си почива и да не го сърди. Това се бе оказало прибързано решение, защото ако му бяха възложили някоя задача и му бяха предложили добри пари, Павел не би пътувал никъде, би си останал в Москва и редовно би излизал на връзка. А сега върви че го търси. „Изпуснахме го като последни глупаци — мислеше си с досада Чинцов. — И най-вече за това е виновен Малков. Все гледа да се презастрахова. По-добре да бе внимавал за тази идиотка дъщеря си. Ето къде трябваше да се презастрахова, а не с Павел. Само че вече е късно... Нищо не може да се поправи.“
Зад волана на сребристото ауди седеше Серьожа — единият от онези двамата, които бяха посрещнали Павел в Самара. Чинцов не обичаше да шофира и по време на път предпочиташе да си подремне на задната седалка.
Изведнъж Сергей рязко натисна спирачките, предизвиквайки бръчки на недоволство по челото на Григорий Валентинович.
— Какво става? — попита сърдито той.
— Това е тя — отвърна Серьожа, посочвайки с ръка надясно.
— Коя тя?
— Жената, която беше със Сауляк.
— Къде е?! — оживи се Чинцов.
— Онази, с черното яке, без шапка. В момента влиза в магазина.
— Я отбий встрани — изкомандва Григорий Валентинович.
След няколко метра колата спря. Стъклата й не бяха затъмнени и той не можеше спокойно да оглежда улицата, без да се страхува, че отвън ще го забележат. Обърна се и през задното стъкло започна да наблюдава входа на магазина. „Роднината на Павел! Много добре! Ако се залепя за нея, бих могъл и до Павел да се добера. Ако ли пък не, и с нея мога да си поговоря. Ами ако и тя също...“ Чинцов нямаше представа как именно работеше Сауляк, но едно нещо знаеше със сигурност: той умееше да въздейства на хората. Григорий Валентинович беше голям поклонник на различните видове чудесии, с възторг и с примряло сърце четеше за Джуна, за българската пророчица Ванга, за екстрасенсите, които могат, поглеждайки една снимка, да определят точно жив ли е човекът или е умрял, къде се намира сега и даже как се казва. Чинцов искрено вярваше в това и беше убеден, че Павел Сауляк е именно такъв. Чудотворец, маг и вълшебник. А щом той имаше такава природна дарба, нищо чудно, подобни умения да притежаваше и неговата близка. Гените си бяха гени, в края на краищата.
Освен това, Григорий Валентинович беше хазартен човек и рулетката му се струваше като миниатюрен модел на живота. Според него, дългият къртовски труд и скучните занимания бяха излишни, щом като само с едно правилно залагане можеше да грабне милиона без никакви усилия. Просто трябваше да очаква своето чудо и то непременно щеше да се случи. А изпълнител като Сауляк или някой подобен на него бе тъкмо онова чудо, което щеше да му позволи да забогатее, участвайки в играта на малоумните политици, напиращи към властта. Тъкмо онова чудо, което бе сравнимо само с печалбата на „зеро“ от рулетката.
Жената в черното яке излезе от магазина и Чинцов я огледа преценяващо. Не приличаше много на милиционерка, както я бяха охарактеризирали Николай и Сергей. И ходеше пеша, вместо да я возят с кола. Всъщност това би могло и да е случайно — колата й например да е в ремонт. Или може би дамичката просто живееше наблизо. Или пък самият Павел караше в момента нейната кола.
Чинцов тупна по рамото шофьора си.
— Аз ще си хвана такси, защото не бива да закъснявам за срещата, а ти я проследи. Довечера ще ми докладваш.
Той излезе от аудито, без да изпуска от очи крачещата пред него млада жена. „Как се казваше? Май че беше Анастасия Павловна Сауляк. Хмм, много любопитна особа!“
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Струпа се толкова работа, че на Настя й се струваше, че всеки момент ще рухне от преумора. През половин час все нещо ставаше — викаше я Гордеев и й възлагаше все нови и нови поръчения, при нея се отбиваха колеги, носейки й прясна информация по случаите, които те разследваха, а и телефонът непрекъснато звънеше. Главата на Настя бе замаяна и тя с усилие успя да си спомни кога за последен път бе слагала нещо в устата си. Като капак на всичко, към края на деня се яви куриерът на министерството и сложи на бюрото й необятни папки с материалите, за които бе помолила генерал Коновалов.