— Бързо в колата — прошепна й едва чуто.
Прииска й се да се огледа, но по лицето му разбра, че е по-добре да не губи време, и се шмугна в топлото, комфортно и миришещо на „ново“ купе на сааба. Павел мълниеносно се оказа зад волана и потегли толкова рязко, че гумите изсвириха. По това време трафикът беше толкова натоварен, че Настя въобще не разбираше по какъв начин той възнамерява да избяга, движейки се по претъпканите от коли улични платна. Но Сауляк очевидно отлично познаваше Москва. Влизаше в някакви пресечки, минаваше под сводовете на сградите и през задните дворове. Настя не понасяше бързото каране, през целия си живот панически се бе страхувала да не попадне в катастрофа и сега се бе притиснала в ъгъла, присвила глава между раменете си и стискайки здраво клепачи.
Най-сетне колата започна да се движи по-плавно. Павел намали скоростта и Настя разбра, че може да отвори очи и да дойде на себе си.
— Какво става? — попита и се огледа, опитвайки се да определи къде я е откарал.
Мястото не й бе познато, но съдейки по многобройните димящи комини, намираха се в някакъв промишлен район в покрайнините на града близо до Околовръстното шосе.
— А вие нима не забелязахте? Нашите приятели от Самара. Май ми бяхте споменала, че се казвали Николай и Сергей. Не знам за вас, но в моите планове не е предвидена среща с тях. Между другото — усмихна се криво Сауляк, — не изключвам възможността вие да сте ги довела при мен.
— Че защо ми е това? — отвърна равнодушно Настя.
Току-що преживяният страх от главозамайващото преследване не бе отшумял напълно, затова тя дори не съобрази, че за такива думи би могла и да му се обиди.
— Знам адреса ви. Защо са ми притрябвали такива усложнения?
— И това е вярно. Но вие имате доста своеобразна логика и от вас може всичко да се очаква. Може би и досега криете от тях, че сте от милицията, и продължавате да се правите на аферистка. Тогава вие не бихте знаела
адреса ми, защо аз достатъчно успешно се укривам от всички.
— Вие забравяте, че аферистката носи вашата фамилия, и едва ли се укривате толкова старателно от нея, колкото от всички останали. Не си съчинявайте, Павел.
— Те не биха могли да ме проследят — упорстваше Сауляк.
— И какво по-нататък?
— Значи са проследили вас. Нали ви предупреждавах, че е опасно да носите фамилията ми. Но вие сте толкова храбра, че не се страхувате от нищо, нали така?
Настя учудено го погледна, а после гръмко се разсмя.
— На какво се радвате? — намръщи се той. — Не виждам нищо смешно.
— Това е така, защото никога не сте се страхувал истински...
% % %
— Не сте се страхувал истински — повтори Настя, този път съвсем сериозно.
Сауляк се напрегна. За втори път тя произнасяше тази загадъчна фраза. Първо я бе изрекла в Уралск, когато си купуваха продукти за вечеря в магазина. Павел още тогава искаше да я попита какво има предвид, но бе дошъл редът им да плащат на касата и не бяха успели да довършат разговора си. И ето че пак. А той напоследък често си бе спомнял тези нейни думи и съжаляваше, че не й бе задал въпроса си тогава.
— Какво искате да кажете?
— Човек, на когото му се е наложило да изживее истински страх, придобива способността ежеминутно да се радва, че все още не е умрял. Успяхме да се отървем без катастрофа от това преследване и ето — аз се радвам.
— Да не би да сте се изплашила много?
— Да, много — честно си призна Настя.
Тя бръкна в чантичката си за цигари, а Павел мълчаливо се взираше в тъмното пространство пред себе си. „Нима е права? — мислеше си. — Нима действително нито един път през живота си не съм изпитвал
истински, зашеметяващ, парализиращ страх?“
Вероятно така и беше. Дълги години Сауляк бе живял с убеждението, че нищо лошо не би могло да му се случи. Приятелите му от детството често падаха, натъртваха се, чупеха краката или ръцете си, а той си оставаше здрав и читав. Майка му казваше, че го пазел ангел хранител. По-скоро, първо бе го казала не майка му, а съученичката му Ерне, която беше ревностна католичка, а майка му след това бе повторила думите й. И дори когато бе попаднал в психиатричната болница, ангелът хранител го бе опазил да не се побърка съвсем и да не се превърне в развалина, беше му изпратил Булатников и той го бе спасил.
А тази млада жена, която седеше до него в колата, май не беше такава късметлийка. Мълчеше, пушеше и пръстите й трепереха.
„Нима ония изверги я преследват?“ Много му се искаше да се самоубеди, да се застави да повярва, че тя сама си е виновна, допускайки грешката да впише във фалшивия си паспорт фамилията му. Но в действителност вината не беше нейна. Тя не знаеше на какъв риск се излага. Минаев трябваше да я предупреди, но кой знае защо не го бе направил. Забравил ли бе? Не беше ли помислил за това? Не го ли бе предвидил? Оказваше се, че в крайна сметка виновният беше самият Павел. Ако през тези години не бе вършил това, което вършеше и сега, на никого не му би хрумнало да преследва жена, носеща неговата фамилия. Трябваше да направи нещо за нея. Веднъж тя вече го бе спасила и бе дошъл неговият ред. „А Рита не опазих... Нима и за нейната смърт съм виновен пак аз? Не — рече си мрачно Сауляк, — това не може да е истината. Просто нелепа случайност. Може би е било опит за грабеж и изнасилване. Но не е станало заради мене. Щом не са ме проследили, и Рита не би могла да бъде проследена. Пък и кой би могъл да я убие заради връзката й с мен? Никой. Тя винаги имаше грижата, хората, с които контактуваше при изпълнението на задачите, да не могат да си спомнят външността й. Пък нали и аз постоянно я придружавах и внимавах в момента на контакта да няма наоколо заинтересовани наблюдатели.“