— Какво възнамерявате да правите сега? — обърна се към Настя, отърсвайки се от мислите си.
— Да се добера до вкъщи.
Гласът й беше равен и спокоен, но Павел долови в него някакво леко напрежение.
— Не се ли страхувате?
— Страхувам се, но това не променя нещата. Не мога вечно да си седя в тази кола. Така или иначе, трябва да се върна у дома, а утре да отида на работа.
— Ще ви откарам.
— Направете ми тази услуга. Въобще не си представям къде се намираме и как бих могла да се измъкна оттук.
— Сама ли живеете?
— В момента — да.
— Значи вкъщи никой не ви очаква?
— Не. Питате ме дали някой може да ми помогне, в случай, че се появят усложнения?
— Ами... Долу-горе това имах предвид.
— Няма кой. Мъжът ми ще се завърне след няколко дена. Той сега е при родителите си.
— Хайде да ви откарам на друго място. При някои приятели, например.
— Нямам такива приятели, при които бих могла да нощувам.
— Тогава у родителите ви. Имате ли родители?
— Имам, но не искам да ги тревожа. Веднага ще се досетят, че ми се е случило нещо.
— Искате ли да дойдете при мен? Ще ви отведа в жилището си, за което никой не знае.
— А утре ще ме откарате на работа? Павел, вие ми предлагате абсолютно невъзможни неща.
— Защо да са невъзможни?
— Защото предпочитам да спя в собствения си креват, да отговарям на телефонните позвънявания и да не давам обяснения на съпруга си по повод на съмнителни нощувки у непознати мъже.
— Да не би съпругът ви да е ревнив?
— Имам нормален съпруг, но дори и нормалният характер си има граници и аз нямам намерение да ги нарушавам. Ако му кажа истината и му обясня защо не спя вкъщи, той ще се побърка от вълнение и тревоги.
— Тогава имате само един изход. Ще ви откарам вкъщи и ще остана с вас. Предполагам, че това не би трябвало да ви смущава, защото вече сме нощували заедно.
Настя се извърна и внимателно се вгледа в него.
— Сериозно ли говорите?
— Повече от сериозно. Вие сте разумна жена и трябва да разберете, че
това действително е единственият ви изход. Не бива да оставате сама.
Тя отново се умълча и си запали втора цигара.
— Знаете ли каква е разликата между нас? — загаси цигарата. — Освен, разбира се, това че вие сте мъж а аз — жена.
— И каква е?
— Вие сте практик с тактическо мислене, а аз съм стратег и аналитик. Защо избягахте от проспект „Ленин“? Това беше глупаво и непредпазливо. И в резултат, ние си седим тук и се опитваме да измислим как да се оправим. Пред вас стоеше задачата да се скриете от нечие наблюдение и за дадения момент вие я изпълнихте блестящо. Но моите задачи са съвсем други.
— Какви са?
— Аз не бих избягала. Бягството в тази ситуация влече след себе си маса усложнения. Е, ние с вас избягахме. А по-нататък? По-нататък какво? Обричате ме да се крия непрекъснато, да се страхувам и да бягам. Вие нямате конструктивно мислене. Не си поставяте стратегически задачи.
— А да не би пък вие да си ги поставяте — усмихна се Пазел.
— Разбира се. Ако просто ми бяхте казал, че виждате нашите познати, аз би измислила как да ги заблудя. Щях да ги доведа до колетите си, те щяха да ги задържат и да им вземат душичките. Бих ги провокирала за такива действия, след което срещата им с милицията би се оказала неизбежна. Но предварително щяхме да ги проследим и да си изясним за кого те работят. А сега какво? Ние с вас сме тук, а те — неизвестно къде. Настрахувах се достатъчно и не получих нито един отговор на своите въпроси. Пълни загуби и нито една точка в плюс.