— Съжалявам — сухо рече той. — Аз повече мислех за безопасността ви, отколкото за вашите стратегически задачи. И все пак, настоявам поне тази вечер да не оставате сама.
Настя не отвърна нищо и Павел прие мълчанието й като знак на съгласие.
— Къде живеете?
— На Шчелковкото шосе.
Тъй като по Околовръстния път нямаше никакви задръствания, той я откара сравнително бързо до дома й. Но време на пътуването не си размениха нито дума.
* * *
— Влизайте — рече уморено Настя, отваряйки пред Павел вратата на жилището си. — Макар да не съм сигурна, че постъпвам правилно. Може би е по-добре да си отидете. Докарахте ме и ви благодаря за това. Сега вече нищо не може да ми се случи.
Той не й отговори нищо и критично огледа входната врата.
— Тя дори няма никакво резе — отбеляза. — И ключалката ви е хилавичка. Трябва да ви кажа, че сте много лекомислена дама.
— Аз нямам нищо за крадене.
— Ами вие самата? Не се ли боите за своята безопасност?
— Боя се, но ми е жал да си харча парите за разни ключалки. Могат да ме хванат и на улицата, ако на някого това е необходимо. Щом така и така сте тук, събличайте се.
Всяка минута, прекарана насаме с Павел, й причиняваше почти физическа болка. „Колко е лошо, че Альоша го няма в Москва! — помисли си Настя. — Впрочем, май е по-добре, че е у родителите си. Той ме познава отлично и веднага би се досетил, че съм разтревожена от нещо...“
Павел се съблече и започна да наблюдава улицата през прозореца, а тя се зае да приготвя някаква бърза вечеря. Извади от хладилника кокоши кълки и ги мушна в микровълновата фурна да се размразяват. От две краставици и три домата щеше да се получи напълно прилична салата, а като сложеше в тенджерата при кълките едро нарязани картофи и пакетче сметана, след петнадесетина минути щеше да се получи нещо като пилешко задушено. Стана ясно обаче, че в панера, който от три дена стоеше празен, нямаше нито парченце хляб. „Ще минем и без хляб“ — самоуспокои се Настя от нямане какво друго да направи по въпроса.
— Хей — извика на Павел в стаята, — да не сте заспал?
— Ни най-малко — отвърна той. — Просто се любувам на едно разкошно ауди, което току-що пристигна пред вашия блок.
— Навярно имате слабост към западните автомобили.
— Не, към пътниците в него.
Настя престана да реже зеленчуците и надзърна през прозореца на кухнята. От деветия етаж не можа нищо съществено да забележи.
— Че какво толкова бихте могъл да им видите в тази тъмнотия?
— Те си позволиха непредпазливостта първо да спрат под уличната лампа и дори излязоха за малко от автомобила. После им дойде на ума да преместят колата. Така че, моите поздравления, вече им е известен адресът ви.
— Кой знае — възрази не много уверено тя. — Биха могли да клъвнат и на вашия сааб.
Беше застанала с гръб към кухненската врата и трепна, когато гласът на Павел прозвуча непосредствено зад нея. Сауляк наистина умееше да ходи съвършено безшумно.
— Не си правете никакви илюзии — усмихна се той. — Не е възможно в тази огромна Москва за два часа да се издири каквато и да била кола без помощта на милицията. Пък и с нейна помощ това невинаги се получава.
Настя се отдръпна от прозореца и отново се зае със салатата. Павел пък се облегна на стената и започна да я наблюдава.
— Нещо не сте много сръчна — подхвърли той. — Да не би да нервничите?
— Не го правя често — сухо отвърна Настя, посипвайки доматите и краставиците със ситно нарязан копър.
— Сигурно дълго сте живяла при грижовната си мамичка?
— Напротив, дълго живях сама и съм свикнала да минавам с по-простичка храна.
— Ами мъжът ви? Не го ли храните?
— Той храни мен. Вижте какво, тук нещо не се връзва. Ако те знаят адреса ми, значи са ме проследили не днес, а преди. А ако е така, би трябвало да са ме последвали до службата и да са разбрали, че не съм нито престъпничка, нито авантюристка. Излиза, че не аз съм им нужна, а вие. Те ме следят, само защото чакат кога ще се срещна с вас. Не ви ли се струва, че е така?
— Възможно е.
— Тогава няма защо да ме охранявате.
— Искате да си отида, така ли?
Тя вдигна глава и погледна лицето му, но очите на Павел блуждаеха някъде настрани.
— Искам — каза спокойно. — Но това, разбира се, не означава, че веднага ще ви изритам през вратата. Ще вечеряме и след това ще си отидете вкъщи.
— Никак не сте последователна. Ту твърдите, че цените усилията си, които положихте да ме измъкнете от Самара, ту ме предоставяте на тези двамата за изяждане. Излизайки от дома ви, аз ще попадна направо в обятията им. Това не ви ли смущава?