Настя направи само половин крачка — точно толкова си бе набелязала за тази фраза. Следващата половин крачка направи мислено. „Не може човек, имащ такъв опит като професионален агент, да се държи така, както се държеше днес Павел Сауляк. Той не биваше да избяга, без да направи поне мъничък опит да си изясни кои са преследвачите му. Всеки опитен човек би се постарал да измисли някаква комбинация, която би заставила преследвачите му да се разкрият. Но Павел не го направи. Излиза, че в тази ситуация за него не е имало никакви неизвестни, а му е било необходимо само да избегне контакта.“
Това беше първото и това бяха първите половин крачки, които Настя Каменская направи, както се казва, „на глас“. А виж второто й харесваше далеч по-малко.
Павел не просто знаеше какви са тези хора и откъде се бяха взели. И съвсем не беше такъв глупак — неопитен и импулсивен — който, виждайки подозрителни личности, си плюе на петите и с всички сили хуква да бяга. Освен това, той бе прекарал цели три денонощия в нейната компания, сам я бе потърсил след загадъчната смърт на Рита, бе поискал помощта й — с други думи, знаеше за нея напълно достатъчно, за да съобрази, че тя никога не би избягала през глава от неясна ситуация, че ще се напъха дори в пъкъла и ще започне любопитно да се оглежда наоколо, при това, стараейки се да направи така, че пъкълът да работи в температурен режим на хладилник. Та нали по време на тридневното им съвместно пътешествие тя се бе държала именно така — провокирайки непрекъснато преследвачите и наблюдавайки с интерес реакциите им, за да си състави по тях някакви изводи. И когато на Павел му се бе наложило да излезе от бара, не бе започнала да измисля нещо кой знае колко хитроумно, а просто се бе приближила до двамата мъже и нагло бе повела с тях разговор не на някоя друга тема, а именно за това, че се мъкнат след него от самата затворническа колония. А фактът, как Павел се бе държал днес, буквално натиквайки Настя в колата си и откарвайки я далеч от Николай и неговия партньор, говореше много красноречиво сам за себе си: той не само прекрасно знаеше кои са тези хора, той не искаше Настя да разбере това. Павел не искаше тя да провежда всички онези действия, които след това така детайлно му ги бе описала, когато го бе упрекнала, че не е далновиден и не й е позволил да реши своята стратегическа задача. Настя бе разбрала това още в колата му, когато с досада му бе говорила, че е постъпил прибързано и необмислено. Бе му говорила и внимателно бе наблюдавала реакциите му. Павел Сауляк не беше от хората, които ще преглътнат упреци от жена не по повод на неизмити чинии, а свързани с тяхната професия. И този факт, че той мълчаливо бе изслушал всичко, без да възрази въобще, не бе привел никакви аргументи в полза на начина му на действие. Нещо повече — беше се извинил, което говореше само за едно: той бе готов всичко да изтърпи, само и само Настя да не разбере кои са тези хора, които ги преследваха. Бе готов да си дава вид, че я предпазва от контакт с тях. Но в действителност — Настя напълно бе убедена в това — Павел предпазваше тях, Николай и Сергей, от контакт с нея.
И сега тя очакваше да види как ще реагира Сауляк на изказването й. Не си правеше илюзии, че ще започне да й обяснява истината, но й бе интересно как ще се измъкне. В края на краищата, правеше му услуга, като му позволяваше да остане до сутринта в жилището й, и той не би могъл в отговор на жеста й да прояви грубост и да й каже нещо от рода: „това не е ваша работа“. Настя знаеше предварително, че ще чуе някоя уклончива лъжа, но пък по съдържанието на тази лъжа би могла да си изгради някаква представа за личността на самия Павел. Та нали сама му бе говорила: не се старай да разбереш дали са ти казали истината, опитай се да проумееш защо този човек в тази ситуация е счел за необходимо и правилно да ти рече именно тези думи и тогава ще узнаеш истината.
— Виждате ли, не бих искал да се впускам в подробности за дейността си под ръководството на Булатников — отвърна Павел, избягвайки, както обикновено, да срещне очите й. — Вие сигурно разбирате, че генерал-лейтенантът, шеф на такова могъщо ведомство, си имаше работа с много деликатни и щекотливи ситуации и дори сега, когато от смъртта му изминаха повече от две години, не смятам, че съм в правото си да разгласявам това, което знам. Това са си чужди тайни, чужди секрети и предполагам, че ще ме разберете.