Настя седеше на дивана с подвити под себе си крака, взираше се в разпръснатите около нея листи и бе потънала в толкова дълбок размисъл, че беше загубила представа за времето. В жилището й беше тихо, толкова тихо, сякаш бе съвсем сама. Нищо не й пречеше да мисли и когато се опомни, наближаваше един след полунощ. Бързо прибра документите в плика, скочи от дивана и влезе в кухнята.
Павел бе заел любимата си поза — беше се облегнал назад със скръстени на гърдите ръце и затворени очи. Лицето му беше спокойно, очните ябълки под клепачите му не се движеха и на Настя й се стори, че той спи.
— Мога да ви постеля на пода — рече шепнешком.
Сауляк веднага отвори очи.
— Не е необходимо. Нали ви казах, че мога да спя и седнал.
— Толкова ли ви харесва демонстративно да се принасяте в жертва? — насмешливо го попита тя. — Или продължавате да се правите на супермен, който може да не яде, да не пие и да не спи? Нещо като киборг, а?
— Направете така, както ще ви бъде по-удобно — спокойно отвърна Павел. — Ако ви е по-добре да лежа на пода до дивана ви — моля. Ако пък моето присъствие ви нервира, ще си поседя в кухнята. Разберете, че оценявам помощта ви, и бих искал да ви причиня минимално неудобство.
„Я гледай ти — помисли си Настя, — как да те оставя в кухнята след такава тирада! Това би приличало на признание, че твоето присъствие наистина ме нервира. Дявол те взел, ще се наложи да те търпя до дивана си, но това пък може да е и за хубаво. Във всеки случай, поне ще мога да те държа под око, а не да се вслушвам във всеки звук откъм кухнята и да гадая страхливо с какво се занимаваш там и дали не точиш някой огромен нож с намерението да ми го забиеш в гърлото.“
Тя извади от килера един дюшек, разстла го на пода сред стаята, сложи върху него възглавница, вълнено одеяло, комплект спално бельо и отиде в
банята. Когато се върна, Павел беше легнал върху дюшека и се бе завил с одеялото. Беше сложил калъфката на възглавницата, но горният и долният чаршафи бяха старателно сгънати върху креслото. Настя забеляза, че на креслото бе преметнат и джемпърът му, но други дрехи не се виждаха и тя се досети, че Сауляк си бе легнал, без да се съблича, точно както бе правила самата тя, нощувайки с него по хотелите.
Загаси светлината и се мушна в леглото си. Да заспи и дума не би могло да става и свивайки се на кълбо, Настя продължи да размишлява ту за палача и за неговото издирване, ту за Павел и за неговите двама преследвачи. Сауляк лежеше съвсем тихо, но тя не можеше да забрави за присъствието му. Понякога й се удаваше да задреме, но сънят й беше недълбок, тревожен и тя скоро се събуждаше, потръпвайки и чувствайки се все по-лошо и по-лошо. В крайна сметка се отказа от безплодните опити да си отпочине и просто зачака будилникът да зазвъни в шест и половина.
Още щом той бибипна с електронното си гласче за пръв път, Настя натисна с длан бутончето му, стана и отиде в банята. Когато след петнадесетина минути излезе оттам, Павел го нямаше вече в жилището й. Приближи се до прозореца и погледна надолу. На улицата не се виждаха нито черният сааб на Сауляк, нито сребристото ауди. Настя сви рамене и започна да си приготвя кафе. След безсънната нощ главата й тежеше и мислите в нея се мърдаха бавно и неохотно.
Тъкмо пиеше втората чашка кафе, когато се позвъни на входа. Настя трепна и преди да отиде да отвори, погледна през прозореца — саабът бе спрян точно отдолу.
— Моля за извинение — хладно рече Павел, влизайки в антрето, — трябваше да проверя това-онова. Исках да се уверя, че не са ми подхвърлили в колата нещо избухливо. Междувременно отведох ония приятелчета по-далеч от дома ви, за да можете спокойно да тръгнете на работа.
— А защо се върнахте? — учуди се тя.
— Исках да се сбогувам с вас. Утре отново ще отпътувам, а може би и още днес. В скоро време едва ли ще се видим, ако разбира се, не се случи нещо. Вие бяхте гостоприемна спрямо мен и аз не искам да се държа невъзпитано. Освен това, обещах ви тази сутрин да ви откарам до вашата служба.