— Ами тогава да теглим чертата — кимна Коновалов. — Вие предлагате да вземем под наблюдение две групи хора — всички, които по един или друг начин фигурират в делата по неразкритите тежки престъпления, и всички лица от нашия шести списък. Правилно ли ви разбрах?
— Да. Разбрахте ме правилно.
— Защо толкова унило го казвате? — учуди се генералът. — Уморихте ли се?
— Не е там работата. Разбрахте ме правилно, но не съм сигурна, че правилно съм го измислила.
— Не се безпокойте. Вашата версия не е единствена, отработваме и други.
— В такъв случай, трябва да се направи още нещо — да се види попадали ли са жертвите на палача в полезрението на сътрудниците от милицията, занимаващи се с разкриването на тези престъпления. Не разполагам с такива данни, а без тях ми е невъзможно да разбера дали се движа в правилната посока.
— Добре, ще се разпоредя да ви бъдат предоставени.
% % %
Настя излезе от министерството и се отправи към къщи. В метрото се опита да почете книга, но в главата и непрекъснато се въртяха фамилии, фамилии, фамилии... Като някаква натрапчива песничка. Стараеше се да ги изхвърли от мозъка си, да мисли за други работи, но нищо не се получаваше. Вместо това й хрумваха нови идеи какво още трябва да бъде проверено, какво да се съпостави, какво да се изясни. Въобще не можеше да се абстрахира от дейността на тайнствения палач, защото ситуацията беше прекалено необикновена.
Вкъщи я очакваше Алексей и това подхрани надеждата й, че някак би могла да се поразсее и отвлече.
— Нещо много рано се прибираш — изненада се той. — Още не е паднала нощта, а ти вече си у дома. Да не си обявила стачка? Отказваш да работиш?
Настя с удоволствие изяде вечерята, която й бе приготвил и дори не започна да протестира по повод на гърмящия в стаята телевизор. Алексей обичаше да слуша новините, докато седеше в кухнята и си редеше пасианс, затова включваше апарата на пълна мощност. Настя не понасяше силните звуци, но тази вечер бе изпаднала в благодушно настроение и си затрая.
Тъкмо бе измила съдовете и с удоволствие си мислеше за горещия душ и мекото легло, когато се позвъни на входната врата. На прага изникна Михаил Доценко и при цялото му обаяние и физическа привлекателност не можеше да се каже, че синината под окото и драскотината на бузата го украсяваха особено.
— Бива си ви! — подсвирна Настя, оглеждайки го от главата до петите. — Кой ви подреди така Миша? Впрочем, почакайте. Първо трябва да се измиете и да приведете в ред лицето си, а после ще ми разказвате.
Михаил дълго се бави в банята, почиствайки калта и засъхналата кръв с кислородна вода, но затова пък, когато излезе, видът му бе значително по-добър.
Настя веднага сложи пред него чиния с храна и чаша димящо кафе.
— Хапнете, Миша. След това ще разговаряме. Все още ли се занимавате с онзи автомобил?
— Вече не се занимавам — отвърна Доценко, лакомо поглъщайки пържолата, гарнирана с цветно зеле. — Установих номера му. Току-що.
— И заради това ви набиха?
— Зависи как ще го погледнеш — усмихна се той. — Биха, разбира се мен, но от полесражението избягаха те, а не аз. Господи, Анастасия Павловна, колко глупаци се навъдиха в престъпния свят! Понякога дори се чудя защо не можем да ги изловим всичките, щом като сред тях има толкова идиоти.
— Обяснявам, Миша — усмихна се и Настя. — Защото и сред нас глупаците са много. Някога замислял ли сте се с какво престъпниците се различават от всички останали?