Михаил се усмихна обаятелно и лъчезарно, от което веднага стана ясно по какъв начин му се е удало да убеди служителите от милицията да му уредят среща с информатора.
— Та, започнах значи да му вадя вода от девет кладенеца. Така и така, казвам му, вие сте ужасно важен свидетел, а ония чичковци от сребристото ауди са такива страшни престъпници, че просто е извънредно необходимо да бъдат заловени и затворени в килията, защото иначе светът ще се преобърне целият. Той се дърпаше и не искаше да си признае, че е хвърлил око и на аудито, и на черния сааб, който бил паркиран наблизо. Между другото, саабът повече му се харесал, защото бил по-нов и най-важното — празен. А пътниците на аудито прекарали цялата нощ в него, пък и било произведено през 1991 година. Така че, ако не са били хората от аудито, саабът на вашия познат още тогава е щял да бъде задигнат.
— А номерът? Миша, не ме измъчвайте така!
— Запомнил е номера. По-точно, даде си вид, че го е запомнил. Ох, Анастасия Павловна...
Михаил не издържа и се разсмя гласно, но веднага се намръщи от болка, защото прясната рана на бузата му се обади при това рязко напрягане на лицевите мускули.
— Само да бяхте видяла тази сцена! Истинска детска градина. Питам го, запомни ли номера? Той пристъпва от крак на крак, потрива се, встрани поглежда и мънка нещо неразбираемо от рода на това, че го бил запомнил, но не бил съвсем сигурен, и че трябвало да отиде за минутка до храстите и да освежи паметта си, като пусне една вода. Хайде, върви — казвам му. Той се отдръпна настрани, обърна се гърбом, но аз го следя внимателно и виждам, че не пуска никаква вода, а вади тефтер от джоба си и започва да го прелиства. Разбирате ли? Регистрира всяка кола, записва номера, марката, цвета, адреса на собственика и всички останали данни, необходими на групата му. Но няма как да извади тефтера си пред мен. Без него той е просто успешно намерен свидетел, който случайно е запомнил номера на паркирана кола. А с тефтера веднага се превръща в съучастник, в информатор. Аз, разбира се, се престорих, че не съм забелязал нищо, записах си номера, който ми каза, сбогувах се с него и тръгнах да се обаждам в КАТ. И изведнъж ми налетяха някакви глупаци. Очевидно негови приятелчета, само че не разбрах по каква линия — дали по автомобилна или по някаква друга. Информаторът не бе успял да се отдалечи на повече от стотина метра. Те налитат на бой, а той тича обратно и им крещи да не ме закачат. Накратко казано, всичко приключи бързо, но все пак известни вреди успяха да ми нанесат.
Настя взе празната му чиния и притика към него панерчето с бисквити и парчета кекс.
— Хапвайте си, Миша, не се стеснявайте. Вие сте юнак. И успяхте ли да телефонирате в КАТ?
— Не. Къде бих могъл да отида с тая разбита физиономия? В участъка? Нали ще ми се присмиват. Бях решил да звъня от автомат, но се оказа, че нямам жетон, а пък жилището ви беше съвсем наблизо. Правилно ли постъпих, като ви се натресох така?
— Правилно. Дайте ми номера и пийте чай. Аз сама ще се обадя.
Доценко си отиде след половин час.
Още щом се затвори врата след него, от лицето на Алексей се изпари радушната усмивка на гостоприемен домакин.
— Как да разбирам това? — обърна се към Настя. — Каква е тази кола, която цяла нощ е стояла под прозорците ти?
— Нали чу — опита се да се измъкне тя. — Сребристо ауди, производство 1991 година.
— Не ме будалкай — рече й сърдито Алексей. — Ти какво, да не би пак да си се забъркала в някаква история? Какво става?
— Нищо не става. Успокой се, за Бога — отвърна Настя, прикривайки с усилие досадата си. — Това беше преди две седмици и през тези две седмици не ми се случи нищо. Значи всичко е свършило.
— Тогава защо се опитваш да ги издирваш?
— Че как иначе? — искрено се учуди Настя. — Интересно ми е, що за хора са това и защо прекараха цялата нощ под прозорците ми.
— Настя, ти пак ме лъжеш — уморено махна с ръка мъжът й. — Всяка вечер някакви коли паркират под прозорците, но ти никога не си проявявала интерес към тях. Те да не би да те следят?
— Сега вече не. Във всеки случай, не ги виждам.
— А преди?