На следващата сутрин едва бе пристъпила прага на кабинета си, когато Гордеев я извика. Съблече якето си, захвърли го на бюрото, бързо приглади с четка косата си, която се бе разпиляла от течението в метрото, и се отправи към своя началник.
— Имам четири новини за теб — каза й Виктор Алексеевич. — Една лоша, една много лоша, но с оттенък на приятност, една неутрална, а четвъртата е просто отлична. Избери си в каква последователност да ти ги
сервирам.
— Започнете с лошата — въздъхна Настя. — Докато силите ми са още пресни, ще се постарая да я издържа мъжествено и достойно.
— Преди малко ми телефонира Семьонич. Палачът пак се е проявил.
— По дяволите! — изруга тя. — Още не сме успели да се подготвим. Този път къде?
— Ами там, където ти предвиди. Всъщност в това се състой и оттенъкът на приятност. Семьонич ми каза, че си набелязала още четири области, в които според твоите предположения би трябвало да действа палачът. Така че, следобед той те очаква, за да ти покаже новите данни.
— Разбрано. А сега ми съобщете лошата новина без приятност.
— Същият този Семьонич, който вече не може да живее без теб — не издържа да не я клъвне Гордеев, — ме помоли да ти предам, че нито една от жертвите на палача не е минавала през оперативните данни. По случаите са отработвани десетки хора, но нито един от потърпевшите — нито този с обеца в устата, нито с кръста на гърдите, нито с пистолета — никой не е попадал в кръга на тези хора. Разбра ли, момичето ми? Никога.
— Значи съм сгрешила — заключи спокойно Настя. — Че какво, отрицателният резултат също е резултат, защото от него могат да се направят полезни изводи. Излиза, че нашият палач най-вероятно не е от милиционерските среди. Колко труд отиде на вятъра! Жалко! Глупачка съм аз, глупачка. Трябваше веднага да се провери, а аз едва вчера се сетих.
От яд на самата себе си бузите й поаленяха и дори гласът й затрепери. Но полковник Гордеев се престори, че не е забелязал нищо и не започна да я утешава. Той я познаваше много добре.
— Какво ще обичате да ви сервирам по-нататък? — запита я весело.
— Нещо неутрално. Да си промия гърлото от горчивия хап.
— Колата, която е пренощувала под твоя балкон, принадлежи на господин Григорий Валентинович Чинцов — сътрудник от апарата на Думата. Дребна риба, не разполага с голяма власт, а подробностите за характера и личния му живот — по-късно. Е, Настя, готова ли си вече за добрите новини? Или може би да ти подхвърля още някоя мръсотийка, за да се получи по-ярък контраст?
— Не е необходимо — засмя се Настя, която бе успяла междувременно напълно да потисне яда си от собствената си недосетливост.
— Снимката на Кирил Базанов, който в дадения момент се намира в института по съдебна психиатрия, е била показана на свидетелите по делото на отдавнашното убийство на шантажиста. Поздравявам те, момичето ми, ти улучи десетката.
— Опознали ли са го? — възкликна тя. — Не може да бъде, сигурно се шегувате с мен. Не е възможен такъв късмет!
— Как така да не е възможен! — разпери ръце Виктор Алексеевич. — Можеш даже да го пипнеш, за да се увериш. Впрочем, що се отнася до късмета, не бих бил толкова категоричен. Ти откъде изкопа това убийство на шантажиста?
— От архива си. Нали знаете, че имам собствен архив на всички неразкрити убийства и изнасилвания за последните десет години.
— А какво правиш с този свой архив?
— Работя — сви рамене Настя. — Анализирам данните, които ми се е удало да събера по дадено следствено дело, групирам всички престъпления в таблици в зависимост от техните признаци и характеристики. Като че ли това не ви е много добре известно. След убийството на Лученков и задържането на Кирил Базанов се поразрових в архива си за неустановен убиец с външни белези като тези на Базанов. И ето, че се получи шантажистът. Същото убийство с пистолет посред бял ден.
— С други думи, искаш да кажеш, че постоянно работиш със своя архив? — кой знае защо уточни Гордеев.
— Ами, разбира се. Внасям в него данни за всяко ново неразкрито престъпление, измислям нови прегрупирания... Знаете ли — засмя се тя, — понякога заприличвам на смахнат филателист, който всяка вечер разтваря своите албуми и класьори, взема лупата и пинсетите и започва да се любува на съкровищата си, да ги размества и преподрежда. Така и аз се занимавам всяка свободна минута с тези убийства. Нещо като скъперникът-рицар от криминалистиката.
— Значи съм прав. Тук за никакъв късмет не би могло да става дума — решително заяви полковникът. — Просто закономерен резултат на упорит, къртовски, многогодишен труд. Заслужили си си успеха, момичето ми, и като награда ще ти съобщи най-потресаващата новина за тази сутрин.