Вратата се отвори и на прага изникна поредната горила, но вече не в униформа, а в най-обикновен панталон и памучна тениска, под която напираха твърдите му мускули. След него в помещението нахлуха вълнуващи аромати на печено месо и силни подправки.
— Масата е готова — оповести горилата, поглеждайки въпросително Стопанина в очакване на по-нататъшни указания.
— Е, какво — рече той и леко се надигна, въпреки масивното си тяло. — Заповядайте на вечеря. Както беше прието да се казва едно време, щом в основни линии приемаме предложението на Антон Андреевич, то детайлите ще обсъдим на масата. Моля!
Стопанинът с елегантен и същевременно властен жест посочи вратата, водеща в съседната стая.
Антон Андреевич седна до Чинцов, Туришев и още един гост се настаниха срещу тях, а Стопанинът беше начело.
Чинцов малко се поуспокои. Задачата, която му възложиха, му изглеждаше напълно изпълнима и той вече започваше да прехвърля в главата си разни варианти за нейната реализация.
Но изведнъж ситуацията се промени и стана напрегната.
— Между другото — рече Туришев, — смятам, че ние се готвим съвсем нерационално да използваме такъв човек, като нашия Григорий Валентинович. Струва ми се, че той би могъл да направи значително повече.
— Така ли?
Стопанинът остави вилицата си с набучено на нея сочно парче свинско месо, което тъкмо бе поднесъл към устата си.
— Аз считам — продължи Туришев, — че мръсничките намеци в жълтата преса съвсем не са това, което е необходимо за такъв мощен удар, какъвто се готвим да нанесем. Къде-къде по-ефективно би било, ако някой от ръководителите на специалните служби даде интервю, в което недвусмислено да заяви, че точното време за началото на щурма е било доложено на нашия военачалник буквално сутринта на този ден, в който той така спешно е напуснал Чечня. Тоест той като че ли за нищо не намеква и никого не обвинява в страхливост, а просто се защитава от тези публични нападки, които ни обеща да организира уважаемият Антон Андреевич. А изводите вече гражданите ще си ги направят сами. Ако пък не си ги направят, ще им помогнат за това средствата за масова информация. Едно нещо са празните догадки на вестникарите, а съвсем, съвсем друго — съпоставянето и анализът на изказванията, направени от няколко ръководителя, при това, публични изказвания, а не кулоарни сплетни. Смея да ви уверя, че това ще изглежда далеч по-убедително. И още нещо, ситуация от такова естество ще стане достояние на обществеността не само в нашата страна, но и в чужбина. Отзвукът ще бъде много голям. Спомнете си, господа, колко крясъци се вдигнаха около интервюто на Ратников.
„Ето, че се започна! — ужасено се помисли Чинцов. — Само това ми трябваше. Заслугата е на Павел, Ратников да бъде разкъсан на парчета от дяволите. Такава работа не е по силите ми.“
— Е, какво? — оживи се забележимо Стопанинът. — Това е много добра мисъл. Хайде да я обсъдим.
Чинцов се втренчи в чинията си, като с всички сили се опитваше да си даде вид, че ходът на обсъждането не го интересува особено. Но в действителност всяка произнесена дума отекваше в него като погребален звън.
— Струва ми се, че тази идея не ви допада много — тихо рече седящият до него Антон Андреевич.
— Прав сте — отзова се с готовност Григорий Валентинович.
— И защо? Не вярвате ли в ефективността от такъв поврат на събитията? Или виждате някакви подводни камъни, които засега са недостъпни за взора на тук присъстващите?
— Не съм сигурен, че мога да организирам това, което е необходимо — уклончиво отвърна Чинцов. — Нямам навика да работя прибързано. За подготовката на такова интервю е необходимо много време. Разбирате ли ме?
— Отчасти — кимна Антон Андреевич. — Искате да кажете, че да заставите човек от специалните служби да изрече нужните ни думи, той много дълго време трябва да бъде подготвян предварително. Правилно ли ви разбрах?
— Абсолютно правилно — радостно се съгласи Григорий Валентинович. — Трябва човекът да се поогледа, да не говорим пък, че би трябвало първо да бъде избран от множество други. Нужно е да се проучи животът му и да се изготви оръжието, с помощта на което може да бъде заставен да прави това, което ние искаме. Това е въпрос на месеци, а не на десет дни.
— Позволете да ви попитам, а колко време отделихте за подготовката на Ратников?
— Четири месеца — излъга Чинцов, без да му мигне окото.
— Нима?
Антон Андреевич го изгледа с повишен интерес и Григорий Валентинович настръхна целият от този поглед. „Не ми ли вярва? Какво го кара да се съмнява? Да не би пък да знае истината? Но откъде?...“