— Става дума не за нещо по-трудно, а за нещо по-опасно — отвърна с досада Гордеев. — Добре, вече взех решение. Засега нито дума на Настя. Къде е Селуянов?
— Тича — сви рамене Юра. — Къде би могъл да бъде? Тича по задачи.
— Щом като се появи — веднага при мен. Двамата. И за Бога, трай си Коротков. Знам, че с Настя сте приятели от много години, и че имаш отвратителния навик да й разказваш за всичко и всичко да споделяш с нея. Но ако само една думичка й споменеш за Минаев и Чинцов, ще ти откъсна главата, ще те уволня и ще те пратя да вървиш по дяволите! Ясно ли е?
След като Коротков си отиде, Виктор Алексеевич остана така още известно време, потънал в мислите си. После решително стана, облече палтото си, заключи кабинета и напусна зданието на „Петровка“.
% % %
— Как ти се струва моята Анастасия? — поде полковник Гордеев. — Имаш ли някакви оплаквания от нейната работа?
— Само не се опитвай да ме заблуждаваш, че си дошъл точно това да ме питаш — отвърна Коновалов. — Давай направо, Виктор. Каква ти е нуждата?
— Не, Александър Семьонович, ти имаш нужда, а не аз. Но, спомняйки си нашата стара дружба, а също и факта, че ти все пак се явяваш мой началник, макар и не пряк, сам дойдох при теб.
— Така, така — полюбопитства Коновалов. — Да послушаме.
— Ти защо, Александър Семьонович, излагаш на опасност моето момиче, а? Да не би заради това да съм й възложил твоето поръчение? Неблагородно постъпваш.
— А не може ли по-разбираемо? — застана нащрек началникът на главка.
— Не може по-разбираемо — рече сърдито Гордеев. — Аз самият нищо не разбирам. Какъв е този твой Минаев?
— Как така какъв? Нали ви запознах.
— И отдавна ли го познаваш?
— От сто години. Или от деветдесет. Накратко, отдавна. Какъв е проблемът, Виктор?
— Ами такъв, Александър Семьонович, че твоят Минаев беше помолил да защитим Павел Сауляк под предлог, че го преследвали някакви врагове. Ние му повярвахме, изпратихме Анастасия да спасява Павел, тя успешно изпълни твоето поръчение и го докара направо в горещите обятия на генерал Минаев, като при това отбеляза, че Павел действително са го пасли някакви хора, и то доста настоятелно. Нещо повече, тези хора и досега не са загубили интереса си към него и продължават упорито да го търсят и преследват. И изведнъж аз разбирам, че те работят за един гражданин, с когото Минаев се познава много добре. При това, двамата заедно посещават някакви политически седянки и, криейки се от чужди очи, водят тайни частни разговори насаме. И се поражда в мен, Александър Семьонович, едно такова недобро впечатление, че твоето приятелче от ФСБ те води за носа. А заедно с теб — и мен. А моето момиче просто го е пожертвал.
— Почакай, Виктор, почакай. Съвсем сигурен ли си в това, което каза?
— Сто процента.
— И кой е гражданинът, с когото Минаев води тайни беседи?
— Някой си Чинцов от Държавната дума. Чувал ли си за такъв?
— Не съм — поклати глава Коновалов.
— Гледай какво се получава. Ако Минаев и Чинцов са компания, то защо е била лъжата, че Павел ще бъде преследван? Търсели са го хората на Чинцов, които не представляват за Минаев никаква опасност. И щом като
Минаев е искал да отвлече Сауляк именно от Чинцов, излиза, че между двамата има някаква игра. И в тази игра забъркват моето момиче. Да вземем другия вариант. Минаев и Чинцов са се сдушили току-що. В момента, когато Сауляк е излизал от колонията, те действително са играели в различни отбори. Тогава защо хората на Чинцов продължават да преследват Анастасия. Защо цяла нощ стоят в колата под прозорците й.
Тук Виктор Алексеевич, разбира се, попреиначи нещата. Той знаеше, че в последно време хората на Чинцов, Яковлев и Обидин, са загубили интерес към Настя, но умишлено сгъстяваше боите, надявайки се да поразмърда Коновалов. Никак не му харесваше фактът за близкото общуване на генерал Минаев с човека, когото той неотдавна бе обявил за свой враг.
— Разбери, Александър Семьонович, че аз изпратих Анастасия в Самара, защото ти лично представи нещата по такъв начин. Каза ми, че непременно щели да се постараят Сауляк да бъде ликвидиран. С други думи, ние с теб, по-точно аз реагирах под свирката ти като нормален милиционер: щом се готви убийство и аз знам за това, мой дълг е да го предотвратя. Или поне да се постарая да направя това. Но ако всичко е лъжа, ако не е планирано никакво убийство, то защо тогава се старахме? Оказва се, че сме работили на тъмно за чужд чичко? Позволихме да ни излъжат като глупави хлапета? Отговори ми защо Анастасия пътува до Самара? В името на каква цел, щом в действителност нищо не е заплашвало Павел Сауляк? Какво стои зад всичко това?