— Може би се е опитвал, но са му казали, че уликите са недостатъчни.
— А той пък е смятал обратното. И по всичко личи, че не е сгрешил. Следите от всички жертви на палача съвпадат с тези, които са открити по местата на съответните престъпления. Има и друг вариант: палачът е наел човек, който му е открил всичките убийци, всичките седем. И когато този човек си е свършил работата и му е направил отчет за нея, палачът се е отправил да реализира своя замисъл. Да, Виктор Алексеевич, тук трябва да се поразровим. Във факта, че палачът убива жертвите си практически едновременно има някакво рационално зърно. Ако разбера защо прави това, ще стигна до него.
— Дай Боже — ободряващо кимна Гордеев. — О, забравих да ти кажа, Семьонич позвъни и те моли да отидеш при него утре сутринта към десет часа.
— Не каза ли защо?
— Искала си от него някакви сведения.
— О, да, съвсем се бях улисала в тия книжа. Бях го помолила да ми предостави всичките материали за серийните убийства. Не обобщенията и заключенията, а първичните документи. И за жертвите на палача — също. Знаете ли, по-добре е да погледнеш с очите си, отколкото да разчиташ на припевчета от чужди думи.
— Така е — съгласи се Виктор Алексеевич. — Приготвяй се да си тръгваме. Стана късно.
— Ами, да си тръгваме.
Настя покорно започна да събира документите и да ги разпределя по папки и чекмеджета.
— Между другото — обади се неочаквано, — да не би да сте изпратил някъде Коротков?
— Защо питаш? — застана нащрек Гордеев.
— Май че ме излъга. Беше ми обещал да ме откара до вкъщи, много ми е тежка чантата. Пък изчезна някъде. Може би трябва да го почакам. Ами, ако вземе, че се върне?
— Няма да се върне — промърмори полковникът. — Сигурен съм, че няма. Не го чакай.
— Жалко — въздъхна тя. — Ще се наложи да я мъкна на собствения си гръб.
— Защо не пътуваш с кола? Имате кола и ти си много добър шофьор.
— Първо, тя е по-нужна на Альоша. Той непрекъснато ходи някъде — ту в Жуковский, ту по работа, ту при родителите си.
— А второ?
— Второ, не я обичам и се страхувам от нея. Нервите ми вече не са същите. Пък и нищо не разбирам от техника. Аз даже не зная устройството й и ако се повреди, не мога да я поправя. Предпочитам да ползвам градския транспорт. Пътувам си бавничко, предъвквам всякакви глупави мисли, а ако ми провърви, чета си нещо.
— Знаеш ли какво ще ти кажа, драга? Ти просто прикриваш мързела си с красиви думи. Да караш кола и да я поддържаш, това е труд, съгласен съм. А ти не искаш да се трудиш, искаш само да си седнеш в метрото и нека то те вози.
— Нека да ме вози — отвърна сговорчиво Настя. — Нали затова си е метро. А вие само се чудите за какво да ме упреквате.
Двамата излязоха заедно на улицата и се отправиха към метростанцията.
Мислите на Гордеев непрекъснато се връщаха към генерал Минаев и връзката му с Чинцов. Дано Коротков и Селуянов добре да си свършеха работата. Минаев имаше солиден опит в оперативната дейност, не беше никак просто да бъде следен, защото можеше да забележи всяка „опашка“. И като нищо би могло да се стигне до някой приличен скандал. Виктор Алексеевич, разбира се щеше да защити момчетата, да поеме цялата вина върху себе си. Най-важното бе да не пострада Анастасия в тази неясна, но намирисваща на лошо игра.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това беше един от редките дни, когато сутрешното ставане от леглото не предизвикваше у Настя ужас, близък до паниката. Първо, разсъмваше се достатъчно рано и събуждането не беше така мъчително, а второ, предстоеше й традиционната разходка из Измайловския парк в компанията на Иван Алексеевич Заточний, шеф на управлението за борба с организираната престъпност. Познаваха се от около година, а по време на разходките си водеха беседи на най-различни неангажиращи теми. Впрочем, понякога разговаряха и за работа. Настя знаеше, че тези разходки са известни на много хора, и че коментарите за тях са доста соленички, но Иван Алексеевич я бе посъветвал да не им обръща внимание и да се постарае да извлича полза от слуховете.
Почти винаги към тях се присъединяваше и синът на генерала, Максим, който се готвеше да кандидатства в един от вузовете на МВР и старателно усъвършенстваше кондицията си, за да се представи добре на изпита по физическа подготовка. Настя си спомняше, че през лятото той бе бил едро, леко възпълничко момче, чиято физическа форма бе доста далеч от съвършенството. Но сега, под непрекъснатия и безмилостен контрол на своя баща, Максим се бе превърнал в млад здравеняк с яки крака и внушителни бицепси.