Настя и Заточний се обърнаха и тръгнаха в обратна посока по алеята. Срещу тях тичаше Максим, който тъкмо привършваше петкилометровия си крос.
— Браво — похвали го баща му. — Влезе в норматива. Можеш да си починеш десет минути.
— Лельо Настя, а вие покривате ли норматива? — попита юношата, правейки в тръс кръгове около тях.
— За такива като мен още не са измислени нормативи — пошегува се Настя. — Наскоро ми се наложи да тичам след един влак, който бе потеглил, и след това цял час не можах да спра сърцебиенето си.
— Че как тогава работите в криминалното следствие? — учуди се Максим.
— Трудно. Провървя ми с началника...
— Глупости — прекъсна я Заточний. — Не ми обърквайте момчето. Началникът ви няма нищо общо с това. Запомни, Максим, че за да ти простят слабата физическа подготовка, трябва да притежаваш особени способности. Когато станеш толкова умен и талантлив като Анастасия Павловна, тогава би могъл да си позволиш да не се вместваш в нормативите. Но не и преди това. И не забравяй, че си мъж. Към теб изискванията са други.
Максим забави темпото, направи няколко дихателни упражнения и тръгна редом с тях.
— Добре ви е на вас, жените — рече завистливо.
Заточний се намръщи недоволно и Настя се досети, че на Максим му предстои да изслуша възпитателна лекция вкъщи.
Генералът се грижеше сам за сина си и не отминаваше без внимание нито една негова погрешна дума. Не си скъпеше времето и труда за детайлни и обстоятелствени обяснения на неправотата му.
След четиридесет минути стигнаха до метрото и се разделиха — семейство Заточни живееха наблизо, а Настя трябваше да пътува към Шчелковското шосе.
След разходката тя се чувстваше бодра и настроението й бе приповдигнато, защото й предстоеше да решава поредната интелектуална задачка, а това, според твърденията на Юра Коротков, за нея беше по-сладко от най-сладката бонбонка.
Но преди да се зарови в книжата, тя позвъни на Заточний.
— Иван Алексеевич, вашият седми номер е Евгений Шабанов, покойният имиджмейкър на Президента. Той нещо все ми се губеше. Първите шестима лесно се оформиха в група, а Шабанов стоеше като единак. Нали все пак е от екипа на Президента. Все се мъчех с него, не
знаех къде да го дяна.
% % %
Михаил Давидович Ларкин обичаше комфорта, уюта, топлината и спокойствието. Той не понасяше суетенето и му беше много неприятно, когато определена ситуация го принуждаваше да нервничи. Ларкин много добре знаеше, че нервността и прибързаността се отразяваха зле на необикновената му природна дарба.
Някога, работейки под ръководството на Павел Сауляк, той с увлечение се бе старал да се самоусъвършенства, упорито бе изучавал методиката на тренировките, не бе жалил силите си, когато тези тренировки изискваха уморителни в своята монотонност упражнения. Беше довел своето майсторство до съвършенство и много се гордееше с това. Дългата му практика бе доказала обаче, че всички неприятности и болести пречеха на способностите му да се изявят оптимално.
Появата на човека, претендиращ за ролята на новия му шеф, беше за него именно такава неприятност. Ларкин добре помнеше своя пръв вербуващ, с когото бе разговарял само един път в кабинета на завеждащия отдела в конструкторското бюро, където бе бил на служба по това време. И след като бе започнал да работи за Павел Сауляк, Михаил се бе уповавал на мисълта, че истината за него знаят само двама души — първият вербуващ, насочил го към Сауляк, и самият Сауляк. Оказа се обаче, че има също и трети, и това обстоятелство моментално изведе Ларкин от състоянието му на душевно равновесие. И този трети човек беше много опасен, защото бе показал на Ларкин пълен комплект компрометиращи материали — от магнетофонния запис на първия му разговор с вербуващия, при който Миша простодушно си бе признал малките тайни около получаването на дипломата си за висше образование, до видеозаписи на неговата работа при изпълнение на някои задачи, поставени му от Павел, както и резултатите от тази работа. Получаваше се повече от впечатляващо. Той никога досега не бе виждал тези компромати, казваха му, че съществуват, и Ларкин вярваше. Но когато ги зърна със собствените си очи, почувства се много неприятно. По-неприятно просто не можеше да бъде.
— Разбира се, няма да дам ход на тези записи, ако вие се отнесете с разбиране към създалата се ситуация — говореше този трети човек.
Миша винаги бързо съобразяваше, фактът, че не притежаваше способности за техническите науки, съвсем не означаваше, че е глупав. Даже обратното.