Ако Минаев бе казал истината и Сауляк действително е бил агент на самия Булатников, то биха се намерили доста желаещи да го пипнат веднага след излизането му от кафеза. Владимир Василевич Булатников беше фигура, точно толкова влиятелна, колкото и никому неизвестна — освен, разбира се, на своите колеги. И само съвсем тесен кръг от хора знаеха, че почти зад всички рокади във високите етажи на властта между август 1991-ва и октомври 1993-та година, зад всички скандални разобличения от този период, зад всички по-значителни събития стоеше генерал-лейтенант Владимир Булатников. Никой не знаеше защо, никой не можеше да разбере тези механизми, които той привеждаше в действие. Само имаше шепа хора, които знаеха: в случай на нужда — намери Булатников. Този човек може всичко.
Така поне бе представил нещата Антон Минаев, а да му се вярва или не — това вече бе друг въпрос. Александър Семьонович не бе особено загрижен как да помогне на приятеля си, тъй като бе отслужил в органите на вътрешните работи толкова години, че бе привикнал най-напред да мисли за работата, след това за интересите на своето ведомство и за личните си интереси, а за дружбата — на трето, та дори и на четвърто място. Ако Антон нищо не бе преувеличил или изопачил, то този Сауляк биха могли да го отвлекат или да му видят работата, още щом прекрачеше прага на затвора и излезеше на свобода. Ако го убиеха — голяма работа. Сауляк не беше силна фигура, не беше депутат, не беше народен артист, не беше и журналист, известен със скандалните си разкрития. Никой дори не би и забелязал убийството му. Но ако го отвлечаха — работата беше съвсем друга. Кой знае какво бе известно на този момък! През двете години, които Сауляк, бе прекарал в затвора, той си бе мълчал, бе бил по-нисък от тревата и като че ли със своите бодливи знания не се бе опитвал да си откупи свободата. Затова едва ли би се разбъбрил, оказвайки се от другата страна на затворническия портал.
Би могъл да има всевъзможни причини за мълчанието си, но бе и съвършено очевидно, че те съществуваха — и слава Богу. А ако някой поискаше да се възползва от информацията му, би трябвало да го отвлече и да му развърже езика. Последствията, от една страна, бяха непредсказуеми, но от друга пък, не бе трудно човек да се досети, че ще ги има, защото започваше предизборната надпревара. Президентът бе обещал не по-късно от 15 февруари да обяви дали ще се балотира за втори мандат. Значи до 15 февруари все още съществуваше възможност да се повлияе на решението му. Може би се бяха намерили мераклии да направят от бившия агент силен коз в голямата политическа игра.
Съвещанието завърши около пет. В шест и половина в учреждението, намиращо се в Самарска област и имащо сложен буквено-цифров код, бе изпратена шифрограма и генерал Коновалов реши да изчака отговора, преди да предприеме по-нататъшни действия.
% % %
Отговорът на шифрограмата пристигна след три дена и не зарадва с нищо Александър Семьонович. Фразите бяха гладки, стандартни, безлични — ни окото, нито умът можеха да се хванат за нещо в тях.
Излежавайки присъдата си, Павел Дмитриевич Сауляк, роден през 1951 година, осъден през март 1994-та по член 206, алинея 3 от НК на РСФСР на две години лишаване от свобода при общ режим, не се бе отличил с нищо особено. Не се бе сдушавал с „отрицателните елементи“, но и не беше сътрудничил на администрацията. Добросъвестно се бе трудил в шивашкия цех, където затворниците създавали ненадминатите творения на шивачеството — брезентови ръкавици и палатки. Нарушения на режима не бил правил, колети и писма не получавал, никой не му идвал на свиждане. Не е поставял въпроса за условно предсрочно освобождаване, но и нямал никакви особени основания за това. Да, той спазвал дисциплината, но признаци, че е осъзнал вината си, че се е разкаял, липсвали. Бил затворен в себе си, необщителен, не влизал в контакти нито с осъдените, нито с представителите на администрацията.
Сауляк бил арестуван на 4 февруари 1994 година и съответният срок за лишаване от свобода се изчислявал от момента на задържането му под стража — присъдата му изтичала на 3 февруари 1996 година.
Прочитайки този безличен текст, генерал Коновалов вдигна рамене. Той съвсем точно знаеше, че така, както бе написано, просто не се случваше. Не можеше попадналият в затвора човек спокойно и мирно да се труди, без да контактува с никого и да не влиза в конфликти. Би трябвало или администрацията да го покровителства, или той да стане член на групировка около някой лидер в така нареченото „семейство“. Във всеки друг случай контактите и конфликтите бяха неизбежни и Сауляк би бил принуден най-малко два-три пъти да цапне нечия муцуна — при това не лекичко, а както се полага — за да го оставят на мира. За това той би получил наказание от петнайсет денонощия карцер, а можеше да му лепнат и направо всичките трийсет. Само че в отговора, пристигнал от затворническата колония, черно на бяло бе написано, че осъденият Сауляк не е правил никакви нарушения на режима, че не е влизал в конфликт с другите затворници, и това навеждаше Александър Семьонович на тъжната мисъл, че или сътрудникът на оперативния отдел, който бе изготвил отговора, нищо не разбира от работата си, или тук имаше нещо гнило. Май че Антон Минаев беше прав и на този Сауляк трябваше да се обърне особено внимание.