— Чудесно, но аз все пак така и не разбрах какъв е проблемът. Да не би генерал Минаев да няма възможности да осигури охрана на Сауляк? Защо изведнъж този проблем е станал ваш, а не негов?
— Защото Антон Андреевич Минаев не разполага с оперативен апарат и не иска афиширане. Защото се е обърнал със своя проблем към стария си приятел Александър Семьонович Коновалов, а генерал Коновалов на свой ред го прехвърли върху моя гръб. И защото е безсмислено да се осигурява охрана на Сауляк. Количеството ще премине в качества, но по същество резултатът ще е същият. Ако Сауляк го охранява един човек, ще похитят и двамата. Ако охраната му е от пет души, за да бъде достигната целта, пред портала на затвора ще се появят десет бандита. Ако около Сауляк се строи рота, на мераклиите ще им се наложи да проведат военна операция, за да го пипнат. Но така или иначе, те ще го пипнат, разбери това. Две години той е мълчал, две години от него не е изтекла никаква информация, което съвсем не означава, че той не разполага с такава. И тези, които сега проявяват такъв интерес към Сауляк, искат да изтръскат тази информация от него, за да я използват в политическата си игра.
— Ами че да я използват — сви рамене Настя. — На нас какво ни пука? Играта си е игра и нека си я играят.
— Ти нищо не разбираш — поклати плешивата си глава Колобок. — Първо, аз получих заповед от генерал Коновалов, която не мога да не изпълня. Той има оперативна информация, че се готви убийство или отвличане на човек, и ми възлага да предотвратя това престъпление. Така че, въпросът е приключен и измъкване няма. Второ, ние с теб — майор и полковник — сме хора тихи и незабележими, а те — генерали, богопомазани. На тях Сауляк също е нужен, защото сигурно и двамата се числят в някой отбор. И добре би било, ако са в един. Защото, ако са в различни, ние с теб можем да им сърбаме попарата. И така, аз те питам, момичето ми: знаеш ли какво трябва да се направи, за да бъде доведен Павел Дмитриевич Сауляк от затвора в Самарска област до столицата на нашата родина жив и невредим?
— Знам — отвърна тя. — Аз знам какво трябва да се направи. Само че не си представям съвсем точно как да се направи това.
% % %
Той беше спокоен и търпелив като изпаднал в анабиоза гущер. До изтичането на присъдата му оставаха само шест дни, но беше равнодушен към този факт, защото не можеше да реши добро ли е това или лошо. Сауляк четеше вестници редовно още от деня, в който бе попаднал в затвора, за да разбере преминала ли е опасността, но така и не разбра. Ту му се струваше, че може да излезе, че нищо вече не може да му се случи, ту изведнъж нещо ставаше във вътрешната политика и той разбираше, че е по-разумно да си стои на сянка. Тъй като нямаше в досието си нито едно нарушение на правилника и постоянно преизпълняваше трудовата си норма в шивашкия цех, той всеки момент би могъл да отиде при началника на отряда и да подаде молба за условно или условно предсрочно освобождаване. Причини за отказ нямаше и съдът навярно би удовлетворил молбата му. Но не беше сигурен, че там навън, на свобода, ще бъде в безопасност. И какво щеше да стане след шест дни? Може би трябваше да направи някоя дяволия и да си навлече допълнителна присъда? Или все пак да излезе?
Сауляк си имаше свои принципи за работа и един от тях беше никога да не повтаря един и същи номер, тъй като това можеше да доведе до разгадаване на замисъла му. Преди две години преднамерено бе извършил престъпление и се бе отправил зад решетките — там бе било безопасно и спокойно. Но ако имаше хора, които го наблюдаваха и очакваха да излезе, те веднага биха се досетили, че се бои от тях, ако няколко дни преди да му изтече присъдата направеше нещо, което да го задържи в дранголника. Това бе евтин и популярен трик. Така че, засега трябваше да си дава вид, че нищо особено не знае, че преди две години действително се е напил и е посегнал на когото не трябва, че дори и през ум не му е минавало, че го следят, и че за някого представлява интерес. Защо да не му минава през ума? Ами защото в главата му няма нищо интересно — само някакви си глупости. А ако покажеше страха си, все едно да си признае: да, момчета, аз знам много неща, при това такива, че от тях косми по ушите ви ще израстат, след това ще се изправят, а най-накрая от ужас ще наизпадат. Тогава във всеки затвор биха го спипали, пред нищо не биха се спрели, не биха пожалили пари за подкупи, за да го пипнат.
Павел се обърна на една страна. Въртеше го нещо кръстът — очевидно холециститът му се обаждаше. След минута се надигна и отпусна крака на пода. Помещението спеше или поне си даваше вид, че спи. Сауляк добре знаеше, че в тази измамна тишина би могло да се случи какво ли не...