Той нахлузи ботушите си и тръгна по прохода между койките, без да тропа, но и без особено да се старае да не вдига шум. Имаше мека, гъвкава походка и при желание би могъл да се придвижва почти безшумно.
— Накъде си се отправил, Черенок3? — дочу шепот зад себе си. — Внимавай, да не сгазиш лука!
Павел дори не обърна глава. Знаеше, че единственият човек, който не иска той излезе от затвора, беше младичкият голобрад Коля, осъден за някаква глупава кражба като малолетен, а после преместен в затвора за възрастни, след като навършил осемнадесет години. Бе дошъл тук съвсем наскоро — преди около два месеца — и от неговото снажно, добре оформено тяло веднага се бяха заинтересували „любителите“. Сауляк, който се бе зарекъл да не влиза в никакви контакти, предвид собствената си безопасност, бе принуден да наруши обета си, защото бе съжалил момчето. Веднъж бе дочул шушукания на тема как по-хитро да „прекарат“ Коля и търпеливо бе зачакал кога мръсниците ще пристъпят към реализация на намеренията си. Не му се бе наложило да чака дълго — мераклиите най-накрая се бяха договорили за поредността си в „мероприятието“. Той нито за миг не бе изпускал момчето от погледа си и когато бе усетил, че се започва, тихо се бе приближил до вратата, зад която се бяха укрили изнасилвачите. До нея, разбира се, стояха двама пазачи, които бабаитите бяха оставили на пост, обещавайки им да се „пооблажат“ от Коля след самите тях, но те не представляваха особено препятствие за Павел. Отдавна, само месец след пристигането на Сауляк в затвора, всички вече знаеха, че не бива да си имат вземане-даване с него, ако им е скъпа кожата.
Така че, забелязвайки безшумно движещата се фигура на Черенок, единствената им мисъл бе как да избегнат погледа му.
Вратата се оказа заключена. Без да обръща глава встрани, Сауляк протегна, ръка и със задоволство усети как в дланта му легна топлият стоманен ключ, прилежно поставен от единия „постови“. Рязко го пъхна в ключалката, завъртя го и блъсна вратата. Тъкмо навреме — все още нищо не се бе случило. Коля стоеше, силно приведен напред, за ръцете и краката го държаха четирима кучи сина, а този, който по жребий или уговорка бе пръв, вече бе смъкнал гащите си и с лигава физиономия демонстрираше „пълната бойна готовност“ на своя „пищов“. Зрелището беше ужасяващо, защото под кожата на члена, който и без това бе надарен от природата с внушителни размери, бяха имплантирани сачми — предмет на особена гордост на този скудоумен бабаит. Сауляк само за миг си представи каква нечовешка болка би изпитало бедното момче, когато това зловещо „съоръжение“ започнеше да раздира ануса му, но този миг бе достатъчен всичко да свърши мълниеносно.
Гордо стърчащият напред и нагоре дебел и дълъг пенис изведнъж започна да повяхва и пред очите на всички да се сгърчва като детско балонче, на което са изпуснали въздуха. Другите „любовчии“ бяха онемели и стояха като истукани, макар в действителност да не се бе случило нищо свръхестествено. Не покойник се бе появил от оня свят, а Черенок — точно такъв затворник, каквито бяха и те. Всички знаеха, че Черенок няма никого да издаде, няма за никого донос да направи. За две години много неща се бяха случили пред очите му, даже го бяха провокирали да стане доносник, очаквайки, че той ще се поддаде, и след това с чиста съвест да му се устрои съдилище, но така и не бяха дочакали това да стане.
Сега стояха, без да шавнат, вперили очи в пода.
Сауляк хвана Коля за рамото и го изведе навън. Момчето ридаеше гласно, като дори не направи опит да прикрие лицето си — дотолкова беше уплашено.
— Не реви — сухо му рече Павел. — Всичко свърши. Повече няма да се повтори.
— Откъде знаеш? — изхлипа Коля. — Ти да не би да си им главният?
— Не съм. Но знам.
— Ще ме вземеш ли в твоето семейство? — притеснено помоли момчето.
— Нямам семейство. Аз съм сам.
— Вземи ме при себе си. Двама ще бъдем. Другите говорят, че никой не ти изпраща колети и никой на свиждане не ти идва. А на мен мама ще ми изпраща колетчета и аз ще си ги поделям с теб.
— Не ми трябва нищо. Стига ми и това, което си имам.
— Я се виж колко си кльощав, как така ти стига! — възмути се Коля. — Ненапразно ти викат Черенок, ти и зад сап от лопата можеш да се скриеш.
— Казах — нищо не ми трябва.
С това Павел бе прекратил този разговор.
Той не бе започнал да допуска Коля близо до себе се, но непрекъснато чувстваше погледа му, пълен с признателност и свенливо възхищение. Затова сега, нахакано движейки се към изхода на помещението и дочувайки шепота зад себе си, Сауляк осъзнаваше, че всеки от отряда бе готов да се погрижи, никаква неприятност да не му се случи, защото всички искаха омразният, тайнствен и излъчващ смътна, но остра опасност Черенок най-накрая да се омете оттук. Само може би младокът Коля би желал той да се задържи по-дълго, защото се страхуваше да остане без покровител. Разбира се, за нарушение на режима не биха го задържали кой знае колко време — нямаше такъв закон да се продължава самоволно срокът на издадената от съда присъда и ако някой дръзнеше да ядоса Черенок няколко дни преди излизането му на свобода, то тези дни биха превърнали в ад живота на обитателите на помещението — в това никой не се и съмняваше.