— Страхувам се, че вие се заблуждавате — тъжно въздъхна госпожа Малкова. — Нищо хубаво не е останало у дъщеря ми. Понякога се моля на Бога, да я прибере, колкото и чудовищно да ви звучи това.
— Не бива да говорите така! — разпалено възрази Михаил Ларкин. — Не трябва да се отчайвате. У всеки човек има по нещо хубаво. Сигурен съм, че ако поговоря с Анжелика за нашата любов, тя ще се опомни. Такива силни чувства не могат да си отидат, без да оставят трайни следи.
— Добре, да опитаме тогава — съгласи се тя, без особен оптимизъм.
И Миша се яви „да опита“. Той ненапразно се бе представил като Аркадий Гринберг, знаейки колко силна е в Русия магията на имената и националностите. Такова име подхождаше на благопристоен млад евреин. Разбира се, музикант. И в никакъв случай — наркоман.
След като връчи цветята на стопанката — едра, но съвсем не пълна жена, с приятно, малко поувехнало лице — Ларкин бе съпроводен до втория етаж, където, затворена в стаята си, Анжелика очакваше сгоден случай да се изпари от къщи. Вчера бе успяла да свие масивната златна верижка на баща си, която той бе забравил да си сложи след сутрешния си масаж. За нея биха й дали достатъчно хероин така да се надруса, че след това два дни да не се помръдне от леглото.
Миша влезе в стаята й и гнусливо се намръщи. Анжелика вероятно тежеше около сто и двадесет килограма и външният й вид в никакъв случай не би могъл да се нарече приличен. Ларкин веднага се досети, че е друсана, но ефектът от наркотика вече бе към своя край.
„Това е добре — помисли си той. — Ако успея да се вмъкна в системата на наркотично й светоусещане, докато още не се е продухала, ще мога още днес да свърша всичко.“
— Салют — рече му губернаторската дъщеря с противен писклив глас.
— Ти кой си?
Ларкин се обърна и след като се убеди, че вратата зад него е плътно затворена, на пръсти се приближи до широкия креват, на който се бе изтегнала пищната особа.
— Аз съм твоят принц, красавице — тихичко й каза. — Ти спа толкова години, докато ме чакаше. И ето — аз дойдох. Сега аз ще започна да те будя, ти ще се събудиш и ще започнеш такъв живот, какъвто се случва само в приказките. А преди това ти си спала много години, измъчвали са те кошмари и затова ти е било толкова лошо и тежко. Разбираш ли?
— Аха — отвърна Анжелика. — Само че как ще стане? Първо ще ме чукаш и след това ще ме будиш или обратно?
— Едновременно — усмихна се неотразимо Ларкин. — Сега ти ще се съблечеш и аз ще започна да те будя. Ще ти хареса, ще видиш.
— Добре — послушно се съгласи тя. — Ти кой си наистина? Аз познавам ли те?
— Разбира се.
Миша приседна в края на леглото и хвана ръката й. Пръстите й бяха пухкави и някак лепкави. Другата си ръка прекара няколко пъти пред очите й и след това подпъхна дланта си зад тила й.
— Разбира се, че ме познаваш — заговори Ларкин, стараейки се да имитира ритъма на нейната реч и на дишането й. — Аз съм музикант, казвам се Аркадий Гринберг. Аркадий Гринберг. Преди няколко години бях тук на гастрол със своя оркестър, ние с теб имахме любовна връзка. Ти много силно ме обичаше. Аз теб също. Даже след това идвах няколко пъти специално, за да се срещна с теб. После ти ме прогони. Именно така беше
— не аз те изоставих, а ти ме прогони...
След два часа той излезе от стаята на Анжелика, внимателно затвори вратата подир себе си и се спусна на първия етаж, където го очакваше майката на неговата „любима“.
— Това е ужасно, нали? — с тъга му рече тя. — Сигурно не сте предполагал, че ще е толкова лошо. Май нищо не се получи между вас, а?
— Да — кимна унило Миша. — Тя даже едва ме позна. Боже мой, Боже мой, какво е направила със себе си!
Той с трагичен жест се хвана за главата.
— Но знаете ли, все пак ми се струва, че има надежда — поде след това, решавайки че трагизмът и безизходността са вече в достатъчно количество.
— На мен ми се удаде да се добера до онова хубаво нещо, което още не е
умряло в нея. И ми се струва, че дори й е срамно за постъпките й. Разбира се, съвсем малко. При наркоманите чувството за срам и за разкаяние почти напълно липсва, но у нея се е запазило отчасти... Ех, да можех да остана тук и да я посещавам всеки ден! Уверен съм, че бих могъл да я излекувам. Чувствам, че мога.
— Но какво ви пречи да го направите?
— Налага ми се да си отида.
— Кога?
— След седмица.
— И не ви ли е възможно да поостанете?
В гласа на губернаторшата затрептя слаба надеждица, че би могло да стане чудо, и този млад музикант-евреин да спаси дъщеря й, да спаси всички.