— Уви, не. След десет дни отивам с моя оркестър на гастрол в Австралия. Но може би, когато се върна. Ще се постарая да направя така, че да остана тук колкото се може по-дълго. Много ми се иска да направя за Анжелика всичко, което е по силите ми.
В това време по стълбището се дочуха тежки стъпки. Двамата едновременно вдигнаха глави и видяха Анжелика, която се спускаше към тях, напълно прилично облечена, измита и даже вчесана.
— Имате ли нещо против да приготвя чай? — запита тя със светски маниер.
Губернаторшата объркано погледна госта, тъй като никога не бе чувала дъщеря си да говори така.
— Благодаря ви, Анжелика Сергеевна — влезе в тона й Ларкин, — много сте любезна, но трябва да си тръгвам. Надявам се обаче, че майка ви с удоволствие би приела чаша чай.
— Жалко, че толкова бързо си отивате — все така бавно и вежливо каза Анжелика. — Ще разрешите ли да ви изпратя? Мамо, ти тук ли ще се сбогуваш с нашия гост?
— О, не — скочи губернаторшата, — аз също ще го изпратя.
Двете излязоха на верандата и останаха там рамо до рамо, чак докато Ларкин под бдителните очи на охраната излезе зад оградата на голямата къща.
Госпожа губернаторшата не можеше да дойде на себе си от изумление. След като гостът си отиде, Анжелика не само че не бързаше да се усамоти в своята стая, но и изяви желание да направи нещо из къщата. Внимателно подбирайки думите си, майка й се отказа от нейната помощ. Анжелика никога нищо не беше правила и тя имаше всички основания да подозира, че не би се справила дори и с най-обикновената домакинска работа.
— Толкова се срамувам, мамо — рече дъщеря й. — Аз се държах просто безобразно. И живеех безобразно. Сякаш спях и сънувах кошмари. А сега се събудих. Сега всичко ще се промени, обещавам ти.
Гласът й беше тих и безизразен, но този факт не се стори странен на губернаторшата. Анжелика я следваше по петите и непрекъснато питаше:
— Къде е татко? Кога ще се върне? Искам да му се извиня за всичко лошо, което съм сторила. Толкова ми е тежко. Искам да му се извиня и да смъкна тази тежест от себе си.
В четири часа се върна от училище по-малкият син. Хапна набързо и се качи в стаята си, където както обикновено щеше да остане чак до девет, упорито залегнал над книгите.
Около осем се разнесе шум от автомобилен двигател и се тракна врата.
— Ето че пристигна и баща ти — усмихнато оповести майката на Анжелика.
В следващата секунда пистолетен куршум проби тила й.
Нещастната жена така и не узна никога, че нейната дебела и неповратлива дъщеря се втурна в антрето и щом на прага се показа Малков, отново натисна спусъка и стреля няколко пъти в него.
Ларкин чакаше в хотела вечерната емисия на местните новини. Бе решил да не си тръгва от града, докато не се убеди, че работата е свършена. Не беше изключен някой срив и тогава щеше да му се наложи утре да се върне в голямата губернаторска къща и да я довършва. Именно заради този нежелателен, но напълно възможен срив бе организирана трогателната сцена на колективно сбогуване: майката и дъщерята стоят рамо до рамо на верандата и махат с ръце на музиканта Гринберг. И тогава утре охраната щеше да го пропусне без особени формалности, дори можеше и да не предупреди стопаните за визитата му.
Но всичко се бе наредило още днес. Дикторът от телевизията, сдържайки с усилие възбудата си, коментираше кадрите, заснети от репортерите в губернаторския дом и около него. Жената на губернатора лежеше ничком в кухнята с прострелян тил. Самият губернатор представляваше безформена маса от човешко месо, пльосната в антрето. Дебелата Анжелика седеше с олимпийско спокойствие на едно кресло в дневната, обкръжена от лекари и милиционерски служители, а върху малка масичка за списания пред нея беше поставен пистолет.
— Откъде имате този пистолет? — попита я висок цивилен мъж, вероятно следовател от прокуратурата.
— На татко е — отвърна с изненадващо детска интонация тя. — Татко има много пистолети, аз намерих този и го скрих.
— Защо го взехте? Имахте ли някаква цел?
— Не знам. Не помня. Днес си спомних и реших да ги убия.
— А защо? Анжелика, защо убихте своите родители?
— Ами, за да не ми пречат да живея. Вечно едно и също: това не бива, това не трябва, пари не ми даваха... Писна ми.
Видеозаписът свърши и сега на екрана отново изникна физиономията на говорителя.
— Тази страшна трагедия още един път ни напомня на всички нас: няма нищо по-важно от борбата с такова голямо зло, каквото е разпространението на наркоманията. Наркотиците не щадят никого — нито тези, които ги употребяват, нито техните близки, нито даже съвсем страничните хора. Един ден всеки от нас би могъл да стане жертва на някой наркоман.