Няколко дни след нейното завръщане началникът на отдела полковник Гордеев унило каза на поредната оперативка:
— Е, деца мои, предизборната надпревара стартира. Започнаха да се сипят височайши трупове. На нашата територия е предал Богу дух голям мафиот от юга. Налице са всички основания да предполагаме, че някой му е помогнал да премине в отвъдния свят. Настя, ще останеш след съвещанието, с теб ще имаме отделен разговор.
Когато след оперативката сътрудниците се разбягаха по своите детективски работи, Настя се сви в ъгъла на началническия кабинет, стискайки в ръка омачкана носна кърпичка.
Виктор Алексеевич съчувствено я изгледа и поклати глава.
— Ти поне лекуваш ли се с нещо?
— Не. Аз никога не се лекувам.
— По принцип ли?
— Разбира се. Нека на организма му е ясно, че помощ от мен няма да дочака. А иначе той ще започне да се надява, че ще го държа вкъщи под одеялото и ще го подхранвам с таблетки, за да се справи с болестта. Няма да я бъде тая. Да се оправя самичък. Като взема веднъж да го глезя...
— Бива си те — усмихна се Гордеев. — Откъде ти идват в главата тези глупави теории?
— Не знам — отвърна на усмивката му тя. — Нали вие сам винаги сте твърдял, че съм била смахната.
— И съм бил прав. Слушай, момичето ми, на теб фамилията Юрцев
нещо говори ли ти?
— Това не е ли онзи мафиот, дето е обърнал подковите?
— Точно той е.
— На мен лично — не. Но с него се е сблъсквал Стасов и ми е разказвал някои нещица.
— И сега ще ми кажеш, че не обичаш да клюкарстваш... — поде Гордеев.
— Не обичам — потвърди Настя. — Но няма да ви кажа това. Вие питате — ние отговаряме. Само че май ще е по-добре да се питат руоповците или дори Зачатов. Това е тяхна епархия.
— Тях ще ги питам друг път. А ти сега излагай това, което ти е известно.
— В действителност то не е кой знае колко. През лятото Стасов си почивал на юг с дъщеря си, а неговата бивша жена работела на кинофестивала, който се провеждал по това време в същия този град. Юрцев бил един от спонсорите на филмовия фестивал, давал пари за него и печелел от рекламата. Нещо повече, покрай фестивала се въртели маса хора, на които им се искало да се поразвлекат, а ресторантите и казината в града принадлежали на Юрцев. Когато Стасов започнал да му пречи, Олег Иванович организирал истинска атака срещу него.
Разказът за обстоятелствата около запознанството на частния детектив Стасов, по онова време още подполковник от милицията, с безпардонния мафиот Юрцев отне на Настя около половин час. Виктор Алексеевич я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, като само от време на време й задаваше уточняващи въпроси.
— С други думи, на този участък от крайбрежието покойникът е бил пълновластен стопанин — обобщи накрая Гордеев. — Това, разбира се, не е наша работа, нека се занимава с него управлението по организираната престъпност. Но сърцето ми подсказва, че те ще създадат бригада и ще помолят някого от нас да се включи в нея. Би ли отишла?
— Точно аз ли, Виктор Алексеевич.
Настя се намръщи и започна усилено да разтърква носа си малко под веждите. Древният метод не й помогна, тя примижа, притисна към ноздрите си кърпичката и кихна.
— Какво „точно аз“? И защо толкова не обичаш да работиш в бригади?
— Навярно ми липсват колективистични устремления. Аз не съм колхозничка, а еднолична селянка. Моля ви се не ме давайте на бригадата
— жално рече тя.
— И на мен не ми се ще да те давам — усмихна се полковникът. — Но кого друг да дам, ако не теб?
— Коля Селуянов, например.
— Добре, ще си помисля. Виж, ами твоят Стасов...
— Той не е мой, а общ. Не ми преиначавайте думите.
— Е, хубаво, нека бъде нашият Стасов. Как ти се струва, дали ще ни разкаже в детайли епопеята си с Юрцев.
— Че защо не. Той няма какво да крие.
— Тогава го помоли да дойде тук. Разбрахме ли се?
На Настя й беше съвсем ясно какво иска началникът й. Когото и да командироваха към бригадата, ако такава бъдеше създадена, най-добре би било, ако този човек знаеше повече от колегите си от РУОП8. Между отделите и службите винаги бе съществувал някакъв съревнователен дух, който в зависимост от личността на ръководителите им ту ставаше здрав и делови, ту се превръщаше в почти болезнена ревност, която можеше да бъде утолена само с успешно разкрито „чуждо“ престъпление зад гърба на колегите.